— Ако тази дупка не е проблем, значи и малко по-голяма няма да бъде, нали? — поглеждам го аз.
Той свива рамене и ми подава ножицата от нощното шкафче.
— Ами давай — казва и отново се заглежда във филма на Атънбъро.
Само че аз не го правя. Страх ме е. Не знам защо. Струва ми се нередно да отварям сака. Но защо? Все едно да намериш портфейл, нали? Не е нередно да го отвориш и да погледнеш какво има вътре, да видиш чий е. Нередно е само да си присвоиш съдържанието. Аз не искам да си го присвоявам. Искам само да разбера какво е. Съвсем нормално е. Може да ни помогне да върнем сака. Ако разберем чий е.
Вземам ножицата и отново се залавям да режа сака. След малко го изнасям на верандата. Малко по-рано мярнах остър нож в количката със закуската. Намирам го, пъхам го в малкия отвор, който вече съм пробила, и започвам да го движа като трион. Чувам как вътре Марк пуска душа.
Продължавам да режа, докато накрая пъхвам ръката си в отвора и дръпвам с всичка сила, за да разкъсам плата. Дълъг и удовлетворяващ плътен звук от раздиране. Обръщам се да извикам Марк, но той е под душа. Да го изчакам ли, преди да надникна?
Не.
Накланям сака върху дървената веранда и надниквам във вътрешността. Примигвам. Минава доста време. Чудя се дали да не извикам Марк, но не го правя. Само гледам.
Четири предмета. Посягам към най-големия. Обемист е, но се оказва много по-лек, отколкото би допуснал човек по големината. Това е задържало сака на повърхността. Хартия. По-конкретно — пари. Прозрачен вакуумиран плик с пари. Американски долари. На пачки, всяка с надпис 10 000 долара на лентата. Истински пари. Съвсем истински. Много.
Въздействието върху мен е неустоимо. Коремът ми се обръща, хуквам към банята, но раната на стъпалото ме възпира и повръщам насред стаята. Падам на колене и опирам ръце на пода, а спазмите в корема ми стават неудържими. Жлъчка, гъста и парлива течност. Страхът, добил видима форма. Простенвам, докато се мъча да нормализирам дишането си.
Не биваше да отваряме сака.
Изтривам уста с чаршафа и с мъка се изправям. Излизам на верандата, накуцвайки, и приклякам пред сака. Вторачвам се в парите, вакуумираният плик ги е опазил от водата и макар че това очевидно не е било първоначалното му предназначение, едва ли иначе щяхме да намерим сака.
Вторият предмет е матов плик с цип и с размерите на айпад мини. Пълен е с някакви дребни неща. Нещо натрошено, може би стъкло. Солената вода е проникнала в този плик и е замъглила пластмасата, затова не мога да разбера какво има вътре. Хуквам обратно към стаята и грабвам хавлиена кърпа. Отново приклякам и започвам да търкам плика, но той е замъглен и отвътре. Пак хващам ножицата и внимателно срязвам ъгълчето на плика. Изпразвам съдържанието му върху хавлиената кърпа.
Пред очите ми се изсипват диаманти. Красиво шлифовани, блещукат срещу мен на слънцето. Толкова много! Не мога да преценя колко са. Сто? Двеста? Искрят невинно на слънцето. По форма са предимно принцеса и маркиза, но забелязвам и няколко сърцевидни и крушовидни. Познавам цветовете, размерите и формите на диамантите. С Марк разгледахме всевъзможни варианти, преди да изберем пръстена ми. Поглеждам към ръката си, където на слънцето проблясва собственият ми диамант. Всички камъни са с приблизително еднаква големина. Колкото този на пръстена ми. Следователно всички са около два карата. Боже! Поглеждам надолу към красивата искряща купчина и дъхът ми секва. Цветни отблясъци от слънцето. Диаманти на стойност повече от един милион лири. Мили боже!
— Марк! — провиквам се силно с лек фалцет. — Марк! Марк, Марк, Марк.
Гласът ми звучи странно, чувам го как излиза от гърлото ми, но не го разпознавам. Вече съм права.
Той влетява гол от банята. Вдигам ръка и посочвам купчината пред себе си. Очите му проследяват пръста ми, но не помръдват отвъд смачканата и празна чанта на верандата.
— Внимавай къде стъпваш, повърнах — провиквам се.
Той прескача петното и се вторачва в мен, все едно съм луда. И накрая в пълно недоумение излиза на слънцето.
— Какво, по дяволите… — И тогава ги вижда. — Исусе! Да му се не види! Да му се не… Добре. Господи!
Вторачва се в мен. Съвсем ясно разчитам изражението му.
— Исусе Христе!
Марк прикляка пред съдържанието на сака и започва да върти плика с пари в ръцете си. Поглежда ме.
— Сигурно има един милион. Пачките са по десет хиляди — отбелязва със светнал поглед.
Страшно развълнуван е. Защото, нека си го кажем, всичко това е адски вълнуващо.
— Да, и аз така си помислих. Ами другите неща? — казвам бързо и се привеждам до него.
Той побутва с пръст диамантите върху кърпата. Облизва устни и примижава на слънцето срещу мен.
— Два карата, нали? Това ли си помисли? — пита ме.
— Да. Колко са камъните?
— Трябва да ги преброя, за да кажа с точност, но предполагам около сто и петдесет, двеста.
— И аз така си казах. Сигурно струват около един милион, а?
— Да, може и повече. Но там някъде. Мамка му. — Потърква наболата си брада. — Какво друго има вътре?
Не знам, още не съм разгледала останалото.