Настаняват ни на маса точно до водата. Има още само десет двойки, разположени върху пясъка, осветен от свещи и горящи факли по протежение на водата. Махваме за поздрав на двойката от днешния преход. Даниъл и Сали. Те се усмихват и махват в отговор. Всички са с натежали крайници и щастливи. Ухание на гардении и огън изпълва въздуха.
Пием шампанско и разговаряме за бъдещето. За това какво ще правим, когато се приберем у дома. Разказвам на Марк за Алекса, за намерението й да забременее, разказвам му за Холи, всичко. Разбира се, гледам да не споменавам Еди, нито подаръка от него. Марк слуша прехласнато. Като че ли е забравил, че аз продължавам да живея живота си, докато той е толкова погълнат от своя, но сега изведнъж отново проявява интерес. Пита защо изобщо освобождават Холи. Дали според мен Алекса съжалява за онова, което е сторила. Разговаряме, докато ядем десерта и пием кафе. А после започва шоуто.
Полинезийски танцьори, мъже и жени, облечени с традиционни костюми, се премятат по пясъка с горящи факли в бронзовите си ръце или между стиснатите си зъби. Скачат във въздуха, гмуркат се във водата. Музиканти са нагазили до колене във водата и с разтворени длани бият носещи се по повърхността барабани и самата вода.
Мелодията се извисява към кулминация, вълните пред нас пламват, озарени от пламъците за миг — нажежени до бяло в кръг, те близват водната повърхност. После мрак, ръкопляскане и доволни викове.
Местим се в бара за коктейли. Танцуваме, разговаряме, целуваме се, пием още и едва когато оставаме последни, се прибираме, залитайки по пристана към стаята си.
И ето го там, очаква ни. Донасям ножица от банята и отваряме сака.
Събуждам се късно.
Марк спи дълбоко до мен, плътно ни обгръща мирисът на алкохол. Забравили сме да си поръчаме закуска и дори да пуснем климатика, преди да си легнем предишната нощ.
Главата ми е замаяна, гладна съм. Явно снощи сме си поръчали още неща от румсървис. Внимателно ставам от леглото и се затътрям до зарязаната количка.
Разтопен сладолед и обърната бутилка шампанско в кофичка за лед.
Колко сме изпили? Боже. Усещам езика си плосък и сух. Някак успявам да взема решение и се отправям към телефона. По средата на пода остра болка пронизва стъпалото ми, изгубвам равновесие и се строполявам върху каменните плочки.
Мамка му! Ох, ох, ох!
Ярка кръв бликва от свода на стъпалото ми. По дяволите! Виждам виновника — ножица, захвърлена наблизо. Кръвта се стича на струйка и капе на пода. Главата ми ще се пръсне.
О, по дяволите! Изправям се бавно и предпазливо и докуцуквам до телефона. Вдигат след две позвънявания.
— Здравейте. Може ли да поръчам румсървис?… Да, точно така. Да. Две пълни закуски… поширани яйца, кафе за двама, кошничка с кифли… Да, да, точно тази. Портокалов сок за двама. Имате ли лепенки?… Не, лепенки, лейкопласт?… Не. Лейко… Аптечка или… О, да, да! Това е чудесно. Да, страхотно. Благодаря ви.
Затварям и се отпускам в леглото, а стъпалото ми кърви върху чаршафите.
Марк се размърдва до мен. Изсумтява.
— Двайсет минути — промърморвам и той отново заспива.
Събуждам се, когато Марк издърпва количката със закуската в стаята и после навън на верандата. Облякъл е халат за баня, който е искрящо бял на фона на загарялата му кожа. Грабвам аптечката, която са донесли, и, накуцвайки, излизам при него. Широка тениска скрива бельото ми, стъпалото ми е покрито със съсирена кръв.
Храним се мълчаливо, зареяли поглед в далечината. Връщам се с накуцване в стаята, за да донеса болкоуспокояващи. Слагам лепенка върху раната си, успявам да преодолея краткото разстояние до шезлонга на верандата и незабавно заспивам пак.
Когато се събуждам, установявам, че Марк е дръпнал чадъра над мен. Боже, обичам го. С леко кимване пробвам как е главата ми. Да, по-добре е. Много по-добре. Дали да не се опитам да взема душ? Затътрям се в стаята и заварвам Марк да гледа Атънбъро по кабелната. Отивам в банята, а той ми изпраща въздушна целувка.
Оставям хладната струя да се стича по косата и лицето ми. Втривам шампоана дълбоко в скалпа си, масажът е божествен. Замислям се за предишната вечер. Какво направихме, след като се прибрахме? Не помня да съм яла сладолед. Помня ножицата, взех я за сака. И това е всичко.
Увивам се с хавлия и се връщам при Марк.
— Отворихме ли го? — питам.
Всъщност се надявам да не сме. Няма начин да предадем сака, ако сме го съсипали. Той се смръщва и вдига сака върху леглото. Съвсем ясно се вижда дупка. Снощи не сме напреднали много. Боже, пияните хора са кръгли идиоти. Забелязвам две лепенки на ръката на Марк. Сигурно той е отговарял за ножицата снощи. Сядам на леглото, за да разгледам сака. Дупката е безполезна. Не мога дори пръста си да пъхна в нея, за да я разширя, и не виждам нищо. Максимално въздействие, минимален резултат.
— Все още ли бихме могли да го предадем — вдигам очи към Марк.
— Да, разбира се. Просто ще кажем, че така сме го намерили. Беше в открито море, нали?
Не ми изглежда разтревожен.