Марк взема друг прозрачен запечатан плик — през петната от солта различаваме очертанията на флашка. Плътно запечатана, все още неувредена от солената вода. Марк внимателно оставя плика до камъните и парите. Поглежда ме и посяга към последния предмет.
Твърда пластмасова кутия с дръжка. Оставя я пред нас. Разбирам какво е още преди да е отворил ключалките.
Седи си вътре — тъмен и плътен метал в дунапренено легло. Пистолет. Не знам какъв. Не разбирам от пистолети. Сигурно е оръжие, каквото ще видиш на филм. Съвременен филм. Такова оръжие. Само че истинско и е на верандата пред очите ни. С нова картонена кутийка с патрони. Запечатана. В кутията има и един айфон. Явно е херметическа, защото съдържанието й е сухо и най-вероятно напълно изправно.
— Добре. — Марк затваря кутията. — Хайде да влезем вътре за малко, а?
Пъхва парите, флашката и кутията с пистолета в разрязания сак и ме побутва навътре. Внимателно внасям и кърпата с диамантите.
Той затваря стъклената врата и оставя сака върху леглото.
— Добре, Ерин, да караме поред. Ще избършем повърнатото. После ще почистим себе си и стаята. И след това ще си поговорим, съгласна ли си?
Марк ме гледа насърчаващо. Говори ми със същия премерен и равен тон, с който предишния ден ми обясняваше за акулите. Умее да бъде много убедителен, когато се налага. Да, добре, ще почистя.
Бързо се справям. Избърсвам пода с малко дезинфектант от аптечката. Наплисквам лицето си, измивам си зъбите и се мобилизирам. А междувременно Марк почиства останалата част от стаята. Количката за храна изчезва.
Леглото също е оправено — само сакът е върху него. Диамантите са в чаша за уиски. Марк се появява откъм дневната с лаптопа ми.
— Първо, не смятам, че трябва да се обаждаме в полицията, докато не разберем какво се случва, по дяволите. Не ми се иска да прекарам остатъка от живота си в полинезийски затвор за контрабанда на диаманти или нещо подобно. Може би трябва да проверим дали някой не си търси стоката, нали? Дали някой не знае, че нещата са при нас — казва Марк.
Вземам компютъра, когато ми го подава. Разбирам — ще направим проучване. Бива ме в това. Марк сяда на леглото, аз се настанявам до него.
— И така, какво да търся, какви са предположенията ни? Корабокрушение? Изчезнали хора? Или пък неуспешен обир? Какво търсим? — питам.
Не съм сигурна. Пръстите ми се задържат над клавишите. Трябва ни нещо, за което да се хванем. Марк отново поглежда сака.
— Ами разполагаме с телефон — подхвърля той.
Да, следователно имаме номер, а вероятно имейл адрес и имейли, може би дори името на реален човек.
— Да проверим ли телефона? Да видим кои са хората?
— Още не. Чакай. Дай да поразсъждаваме логично, предпазливо. В момента нарушаваме ли закона? Кажи ми, Ерин? Направили ли сме нещо нередно? Нещо да не е както трябва?
Откъде да знам! Вероятно нравственият ми компас винаги е бил малко по-точен от неговия, но съвсем малко.
— Не. Мисля, че не сме нарушили закона — отговарям. — Разкъсах сака, но за да разбера какво има вътре, да разбера на кого е. Това е истината, би трябвало да повярват.
— Защо веднага не сме потърсили полицията или охраната на хотела?
— Направихме го. Веднага предадохме сака в хотела, но те ни го върнаха. А после се напихме и решихме сами да оправим тази каша. Беше глупаво, но не незаконно.
Кимам. Преценявам, че обяснението звучи добре.
— Но това сега не е редно — продължавам, наистина го мисля. — Трябва да се обадим в полицията и да им разкажем. Пистолетът и парите определено намирисват.
Разглеждам разкъсания сак, ъгъла на плика с парите през плата. Един милион долара. Поглеждам към Марк.
— Само секунда — казвам. — Помня нещо от онзи филм за норвежките рибари. — Влизам в Гугъл. — Всъщност изхвърлените товари, намерените в морето отломки, спасеното имущество, или както там се наричат тези работи, са обект на международното морско право. Ето… погледни. — Преглеждам и чета от уебсайта на британското правителство. — „Излишен товар“ е термин, с който се назовава изхвърленото през борда, с цел да се олекоти плавателният съд при спешни случаи. „Плавен“ са предметите, които по случайност попадат зад борда при злополука. И така нататък, и така нататък. „Човек, спасил имущество при корабокрушение, е длъжен да съобщи за него до двайсет и осем дни след откриването.“ И така нататък. „Съгласно закона спасеното имущество принадлежи на онзи, който го е намерил, в случай че собственикът му не стане известен.“ Аха. Я, чакай. Мамка му! „Съгласно Закона за търговския риболов от хиляда деветстотин деветдесет и пета това се прилага в териториалните води на Великобритания — в обхват до дванайсет морски мили.“ Британските закони не действат тук. Не съм сигурна дали в Полинезия попадаме под френска или под американска юрисдикция.
Продължавам да търся. Тракам по клавишите. Марк се е вторачил безмълвно в сака.