Нямам представа как се продават диаманти, нито на кого, но ще стигнем и дотам. Най-напред ще се оправим с парите. С другото ще се заемем после. Дори парите не са лесна задача обаче.
Не може просто да отидеш в банката и да подадеш на касиера един милион долара в брой. Възникват въпроси. Важно е откъде ги имаш. Данъците са проблем. По дяволите, дори обменният курс е проблем.
За късмет, Марк познава банките.
Шейсет секунди изтичат. Поглеждам надолу. Кръстчето е синьо. Хм. Ще опитам още веднъж. Оставям следващия на ръба на ваната и чакам.
Сигурно тестът не е верен. Възможно е. Най-добре още да не се впрягам много за този резултат, а да мисля за нашия план. Да. Планът.
Според Марк трябва да направим следното: да открием сметка на място, където не задават много въпроси. Има такива банки и Марк ще намери.
Предполагам, веднага се сещате на какъв човек обикновено не задават въпроси. Точно така. На богатите хора. На много богатите хора. Вероятно забелязвате повтарящия се мотив. Започвам да осъзнавам, че да си богат не означава непременно да имаш пари, за да си купуваш хубави вещи. Означава да имаш пари, за да заобикаляш правилата. Правилата са за другите хора, за хората без пари, за онези, които те возят в твоите автомобили, пилотират твоите самолети, готвят твоята храна. Правилата могат да се прескачат с помощта на пари или дори само благодарение на загадъчността около тях. Може да изчезват полети, хора да намират хора, хора да живеят или да умират, без да се занимават с полиция, лекари и ненужни документи.
Ако — само ако — имаш парите да осигуриш безпрепятствен ход на събитията около себе си. А благодарение на нашия сак ние можем да го направим.
Минават шейсет секунди. Проверявам. Кръстчето определено е синьо. Мамка му. Ама как така? Нали уж минава цяла вечност, докато забременееш? Не, не може да бъде. Сигурно нещо съм объркала. Чета указанията на опаковката. Не, нищо не съм объркала. Кръстчето означава, че си бременна, а остане ли кръгчето празно — не си.
Останал е само още един тест. И съвсем малко урина. Минават шейсет секунди.
Синьо кръстче. По дяволите. Ще имам дете.
Когато най-сетне излизам от банята, Марк е в кабинета и резервира два билета до Швейцария. Стоя до рамото му няколко минути, преди да се обърне.
— Добре ли си? — подсмихва се.
Стоя и мълча. Сигурно мисли, че кръшкам от задълженията си, докато той действа енергично. Опитвам се да отговоря, но не успявам. Не мога да му кажа. Това ще обърка плановете ни. Аз ще объркам плановете ни.
— Да, добре съм, извинявай. Съвсем се отнесох.
Той се засмива, а аз поемам по коридора да разопаковам докрай багажа.
Осем сутринта на Терминал 5 на летище „Хийтроу“. Подранили сме, полетът ни за Швейцария е чак след два часа.
Марк разговаря по телефона с човек на име Танги, свързал ги е отдавнашен колега на Марк от швейцарска банка. Сигурно помните Ричард. Той беше с Марк вечерта на запознанството ни. Е, дългите часове, през които Марк дундуркаше Ричард и мадамите му, се отплатиха. Този път Ричард урежда Марк.
Танги работи в швейцарската частна банка UCB. Днес ще открия сметка там. Наша собствена виртуална сметка в чужбина. Ще бъде под номер, без имена, без въпроси. Невинна. Така ще мога да превеждам средства на себе си или на нас двамата в британската си сметка през виртуалната в Швейцария. Всеки месец. Мога да плащам данък като самоосигуряващо се лице върху тези приходи. Мога да легализирам парите. Щом влязат в моята сметка, ще бъдат най-обикновен облагаем доход. Ще има проследими документи, до един законни, макар и не съвсем етични. Можем да изплатим къщата, да инвестираме, да планираме бъдещето за малкия живот, който бавно расте в утробата ми. Половин Марк, половин мен. С парите в банката Марк няма да се чувства притиснат незабавно да си намери работа, каквато и да е работа. Може да не бърза, да намери най-подходящата позиция. И пак ще станем каквито си бяхме. Ще разполагаме с пари за новия си съвместен живот. Който сега ми се струва по-важен от когато и да било.
Най-напред обаче трябва да се облека за предстоящата среща. Да изглеждам подобаващо за човек, който би си открил такава сметка и разполага с един милион долара в брой. Трябва да купим някакъв костюм, а Марк ме увери, че ще намерим нещо подходящо в дизайнерските магазини на Терминал 5, затова и пристигнахме рано.
Оглеждам ги, докато Марк приключва разговора си. Чистите, измити и лъскави витрини на „Шанел“, „Ермес“, „Прада“, „Диор“, „Гучи“, „Бърбъри“, „Луи Вюитон“, „Ботега Венета“ покрай просторния салон. Пълни с красиви и скъпи облекла. Неизчерпаем избор от обувки, сака, рокли и чанти. Рай за купувачите. Марк затваря телефона и се обръща към мен с извити вежди.
— Готово. Така, да вървим да пазаруваме. — Усмихва се до ушите и ме хваща за ръка. — Накъде, госпожо Робъртс?