— А, да. Здравей, миличка. Добре ли си? Проблеми ли имаш?
Престава да дъвче. Чувам как някъде в „Пентъвил“ Еди изтрива устни с хартиена салфетка. Надзирателите знаят ли за мобилния му? Няма да се учудя, ако знаят и просто си затварят очите.
— Не, нямам проблеми, но имам въпрос. Не знам дали познаваш… или познаваш някой, който познава… — Млъквам. — Може ли да говоря по това?
Не искам да се уличавам в престъпление. Не искам да влошавам положението още повече.
— Всичко е наред, сладурче. Има ли някой край теб? Някой да те наблюдава? Камери?
Оглеждам горната част на лампите, дъхът ми засяда в гърлото. Избрах тази улица, защото е най-безлюдната около нас, няма почти никакви пешеходци, но вече започва да се съмнявам: може би на всички лондонски улици има някакви охранителни камери? Не забелязвам обаче нито насочени продълговати апарати, нито малките обли устройства. Струва ми се, че сме в безопасност.
— Няма хора, няма и камери — съобщавам в слушалката.
— Тогава всичко е наред.
Долавям усмивка в тона му. Предизвикала съм интереса му.
— Извинявай, че отново те безпокоя, но току-що изпаднах в деликатно положение. Разбираш ли от криптиране на файлове, Еди? Познаваш ли някой, с когото бих могла да разговарям? Важно е.
Старая се от тона ми да не личи колко е спешно. Не ми се иска да го уплаша. Не ми се иска и да звуча прекалено фамилиарно. В крайна сметка го моля за поредната услуга, но този път няма какво да му предложа в замяна.
— Компютри значи! Да, имаме човек. Добре, кажи ми главното, а аз ще му звънна и ще видим как ще постъпим. Харесаха ли ти цветята, сладурче? Помолих да бъде нещо много хубаво и изискано, но човек никога не може да е сигурен каква ще я свършат, нали?
Еди е голяма симпатяга. Замислям се за огромния букет в коридора. При различни обстоятелства с Еди сигурно щяхме добре да се разбираме.
— Извинявай, Еди. Да, много ми харесаха. Прекрасни са. Букетът беше много изискан, благодаря. Радвам се, че бях полезна.
— Така е, сладурче, така е. Дъщеря ми е всичко за мен. А сега ми обясни какъв е проблемът.
— Така. Имам една криптирана флашка. С две думи, не съм сигурна с какво си имам работа. Трябва да разбера какво има на нея.
— Откъде я имаш? — Тонът му е станал сериозен.
— Не мога да кажа. Не съм сигурна какво е това. Трябва да разбера какво има на флашката, за да знам с какви хора си имам работа.
— Чуй ме, Ерин, бързам да те прекъсна. Не е нужно нищо да знаеш. Затова направи услуга на всички и зарежи тая работа. Ако флашката е на някой друг и той си направил труда да я криптира, не ти трябва да знаеш какво има на нея. Защото са лоши неща, които притежателите не искат никой да разбира.
Дали Марк е прочел файловете? Замислям се за многобройните страници. Възможно ли е Марк да се е досетил какво означават? Дали той вече не знае твърде много?
— Инстинктът ми подсказва да направиш копие на флашката. Сигурно ще предадеш оригинала, ще направиш замяна, нали?
— Ами… да. Ще го направя.
Не съм планирала толкова напред. За секунда изпитвам толкова силно облекчение, че свят ми се завива. Обаждането на Еди беше правилен ход. Той знае много за подобни хора.
— Така, добре… Направи размяната на четири очи. Вземи и копието, в случай че се опитат да правят мръсно. И не им давай нищо, преди да получиш парите. Допусна тази грешка онзи ден със Саймън, научих за нея. Много е трогателно, сладурче, но не се прави така. Осъществяваш размяната, след като парите са в сметката ти, не преди това. Разбра ли?
— Да, да. Благодаря, Еди — отговарям.
Странно е да се държа толкова искрено с един престъпник. На него мога да кажа повече, отколкото на Марк. Знам, че Еди има право. Трябва просто да приема предложението. Да се постарая да се подсигуря добре и да го направя. Еди би постъпил така.
— Имаш ли нужда от някой, който да ти помогне за размяната? Да поръчам на Саймън? — пита ме той тихо.
Сякаш въпросът е личен. Еди се тревожи за мен.
— Ами мисля, че ще се справя. Но да ти кажа ли как е минало?
Съзнавам, че съм уязвима. Дама в беда. Ще ми се да беше допълнителна манипулация от моя страна, за да привлека помощта му, но не е. Както ви обясних, нагазих в дълбоки води. Не мога да допусна обаче Саймън или Еди да ми помагат. Не мога да действам на няколко фронта едновременно. Не знам дали мога да имам доверие на Еди и бандата му за тази работа. Той е престъпник все пак. Схващам иронията в това твърдение, но нали ме разбирате? Трябва най-напред да оправя тази каша сама.
— Добре, сладурче. Знаеш къде съм, ако ти потрябвам.
— О, Еди, имаш ли представа откъде мога да си набавя… защита?
Вероятно това е най-неубедителната молба за оръжие, която съм изричала някога, но подозирам, че ще ми трябва.
Той се умълчава за кратко.
— Умееш ли да си служиш? — пита делово.
— Да — лъжа го. — Мога.
— Ама ти си пълна с изненади. Няма проблем, сладурче. Саймън ще се отбие довечера да ти даде необходимото. Грижи се за себе си. Пази се. Трябва пак да поговорим, но следващия път се обади от друга кабина, от друг квартал. Забрави за Лордшип Роуд. Сменяй ги.
Как е разбрал откъде се обаждам? Призлява ми.