Какво се казва в съобщението? Не желаем да ви преследваме, искаме само флашката. От вас зависи дали ще ни съдействате. Свържете се с мен. Заплаха ли е? Не точно. Предупреждение — не искат нас, искат само флашката си. Ако обаче им създаваме спънки, съобщението ще се превърне в заплаха.
Чакай, чакай. Два милиона евро? Какво точно има на тази флашка? Точно този въпрос ме кара да хукна от Лестър Скуеър обратно към тавана ни в Северен Лондон.
Повдигам изолацията, изваждам топлия плик и го отварям.
Флашката я няма. Не е тук. Късият и дебел предмет, който опипах през найлона по-рано, е празната кутия. Флашката вътре я няма. Изчезнала е.
Вторачвам се невярващо. Какво означава това? Стоя на тавана, задъхана от тичането от спирката на метрото до тук, по кожата ми се търкалят капки пот, с мъка поемам дъх. Къде е? Вече са идвали, така ли? Не, не е възможно. Щяха да направят с нас каквото пожелаят. Напомням си, че в къщата сме били само аз и Марк. Трябва да е бил Марк. Какво е направил? Изхвърлил ли е флашката? Или я е скрил на друго място, в случай че прослушам съобщението и се опитам да я намеря. Включвам телефона си и проверявам колко е часът. Марк вече лети. Не мога да се свържа с него. Отново започва да ми се гади, отпускам се тежко върху една от гредите на тавана. Не трябваше да се напрягам. Да тичам толкова.
Отново поглеждам дисплея на телефона си. Ще му пиша.
Чух съобщенията на гласовата поща!
Защо не ми каза?
Къде е?
Поглеждам съобщенията с палец над копчето „изпрати“. Не, не бива така. Звучи гневно. Твърде паникьосано. Сигурно има сериозна причина да не ми каже, аз също не съм му казала много неща. Изтривам всичко. И вместо това пиша:
Марк, обади ми се, като кацнеш.
Обичам те ххх
Изпращам го. Така е по-добре. По-късно ще ми обясни. Сигурно е скрил флашката, да не би да се опитам да направя някоя глупост. Започвам да гадая къде може да е. Дали Марк знае какво има на нея? Иска ми се и аз да разбера. Някъде в къщата ще е. Къде другаде?
Започвам от спалнята. Проверявам на обичайните скривалища. Живеем заедно вече четири години, сигурна съм, че ги знам всичките. Проверявам чекмеджето на нощното шкафче, малката кутийка с код вътре. Кодът е рождената му дата, но вътре има само чужда валута. Надниквам под матрака от неговата страна — веднъж Марк скри там билети за концерт на Пати Смит, купени за рождения ми ден, но не намирам нищо. Претърсвам джобовете на дядовото му палто в гардероба, стари кутии за обувки на горните рафтове.
После отивам в банята, поглеждам в кутията с одеколона в дъното на шкафчето, тършувам в бюрото му, в старото му куфарче — нищо, нищо, нищо. Добре я е скрил. Или е я е взел със себе си. Може би още не ми вярва. Аз обаче знам, че Марк не би взел флашката със себе си. Ако има вероятност да я изгуби, не би я взел. Ако я е скрил от мен, ще бъде някъде тук — някъде в къщата. И сега вече ме обзема гняв. Обръщам всичко с главата надолу. Претърсвам всеки сантиметър. Измъквам всичко. Изпразвам пълен пакет с ориз, дръпвам чаршафите от леглата, проверявам тапицериите, завесите, чантите. Нищо.
Стоя потна и задъхана насред изтърбушената къща. Вие ми се свят, гади ми се. Натоварила съм се твърде много. Трябва веднага да вдигна нивото на кръвната си захар, ако не заради себе си, то заради бебето. Отпускам се тежко насред дневната и придърпвам цяла торба от лондонския „Либърти“, пълна със сватбени подаръци. Бъркам на дъното и измъквам кутия с трюфели. Трюфели с розово шампанско. Ще свършат работа. Отварям капака и бръквам. И я намирам. Просто ей така. На дъното на кутията с трюфели. По дяволите, Марк. Какво си намислил?
Изтощена, изяждам трюфелите в победоносно мълчание. В компанията на флашката. Денят гасне край мен.
По едно време в тъмното звънва телефонът ми. Измъквам го изпод отломките от своето тършуване. Марк е. Явно е кацнал.
— Ало?
— Здравей, скъпа. Всичко наред ли е?
Звучи притеснен. Може ли да е научил?
— Марк. Защо си я скрил?
Няма смисъл от заобикалки. Не ми е останала капка сила. Обидена съм.
— Кое? За какво говориш?
Звучи развеселен. Чувам оживлението зад гърба му. Той е в другия край на света.
— Марк, говоря за флашката. Защо ме излъга? Защо си я скрил? Защо не ми каза за съобщенията?
Усещам как очите ми се пълнят със сълзи. Но няма да се разплача.
— А, да… Чудех се кога ще стигнем до това. Намери ли я? Погледна ли какво има на нея?
— Да. Не. Току-що я намерих. — Поглеждам флашката в сумрака — изглежда съвсем невинно в дланта ми.