Оттам местността се виждаше много по-добре. Намирах се в някаква нива, която стръмно се спускаше надолу, където проблясваха светлините на селце. Тук вятърът духаше със страшна сила и един порив така ме блъсна, че трябваше да се уловя за стълба на оградата. Макар и да нямаше пълнолуние, луната светеше доста ярко и някъде в началото на склона аз зърнах фигурата на Томи — той беснееше, крещеше, махаше с ръце, свити в юмруци, риташе във въздуха.
Понечих да се втурна към него, ала обувките ми затънаха в калта. И на него калта му пречеше — когато за пореден път ритна с крак, той се подхлъзна, падна и изчезна в тъмнината. Но потокът от несвързани ругатни не спря и тъкмо когато Томи се изправи отново на крака, аз успях да се добера до него. За миг луната освети лицето му, което бе окаляно и разкривено от ярост, после го улових за ръцете, които той не преставаше да размахва, и ги стиснах здраво. Опита се да се освободи, ала аз не отслабвах хватката си, докато накрая той млъкна и на мен ми стана ясно, че лудостта го напуска. Усетих, че и той ме бе прегърнал. Стори ми се, че останахме на върха на това поле цяла вечност; мълчахме и се държахме един за друг, а вятърът духаше ли, духаше, дърпаше дрехите ни и за миг се почувствах така, сякаш се бяхме вкопчили един в друг, за да не може бурният вятър да ни отнесе в тъмнината. Когато най-после се пуснахме, той промърмори:
— Прости ми, Кат. — После леко се усмихна и добави: — Добре, че наоколо няма крави. Щях да ги изплаша.
Виждах как с всички сили се опитваше да ме увери, че вече всичко е наред, ала дишаше все тъй тежко и краката му се подкосяваха. Побягнахме към автомобила, като се държахме един за друг, за да не се подхлъзнем.
— Миришеш на кравешки фъшкии — казах накрая аз.
— Господи, Кат, какво обяснение да дам? Ще трябва да се промъкнем през задния вход.
— Но нали трябва да се регистрираш?
— Боже мой! — възкликна той и отново се засмя.
Намерих някаква кърпа в колата и се поизчистихме на две на три. Докато търсех кърпа, измъкнах от багажника чантата с рисунките му и когато потеглихме отново, забелязах, че я е оставил при себе си в купето.
Известно време двамата почти не разговаряхме и чантата лежеше в скута му. Очаквах, че ще направи някаква реплика относно тетрадките си, не изключвах вероятността дори да изпадне в нов пристъп на ярост и чантата с рисунките да полети през прозореца навън. Но не — той внимателно държеше чантата с двете си ръце и се взираше в тъмния път, който пробягваше под колелата. След дълго мълчание каза:
— Кат, съжалявам много, че се държах по този начин. Наистина, Кат. Аз съм пълен идиот. — После попита: — За какво мислиш, Кат?
— Мислех си, че когато в Хейлшам се вбесяваше така — отвърнах аз, — ние не разбирахме причината за поведението ти. Не ни беше ясно как човек може да изпадне в подобно състояние. Но ето какво ми хрумна сега — просто предположение, нищо повече. Може би си се вбесявал, защото дълбоко в душата си винаги си знаел.
Томи се замисли над казаното, после поклати глава.
— Не, Кат, не си права. Това винаги е било нещо само мое. Идиотизъм в най-чист вид и нищо повече. — След малко се засмя и додаде: — Макар че предположението ти е твърде забавно. Може пък наистина да съм го знаел някъде дълбоко в себе си. Да съм усещал нещо, което вие, останалите, не сте усещали.
Близо седмица след нашето пътуване всичко си вървеше постарому. Ала аз бях в очакване на промени и те не се забавиха: в началото на октомври някои дреболии започнаха да ми правят впечатление. На първо място, макар и да продължаваше да рисува своите животинки, Томи избягваше да го прави в мое присъствие. Не че се върнахме съвсем в началото, когато току-що му бях станала помощница и над нас все още тегнеха преживяванията ни във Фермата. Но сякаш той бе размислил и бе решил: ще рисува, когато е в настроение, но ако вляза в стаята, тутакси ще прекрати и ще си прибере тетрадката. Не се обидих. В известен смисъл решението му дори ни облекчи: тези същества, които се взират в нас, когато сме заедно, само биха усложнили положението.
