Още щом ме чу, той остави топката да се търкаля, дойде и седна до мен. Беше съвсем в неговия стил: трябваше само да види, че искам да говоря с него и мрачното изражение на лицето му отстъпваше място на благодарното въодушевление, което ми напомняше за отношенията ни като малки, когато настойницата, скарала ни се за нещо, тутакси смекчаваше тона си. Беше се задъхал и макар да знаех, че това е в резултат на играта, дишането му усилваше впечатлението, че се радва на появата ми. Всъщност, още преди да си кажем каквото и да е, аз се ядосах. На думите ми: „Томи, виждам, че напоследък не изглеждаш много щастлив“, той отвърна: „Какво искаш да кажеш? Всичко е наред. За какво говориш?“ После на лицето му грейна усмивка, последвана от гръмкия му смях. Това ме довърши. Години по-късно, когато реагираше по подобен начин, аз само се усмихвах. Ала тогава реакциите му направо ме вбесяваха. Ако например кажеше: „Тъй и тъй, много съм огорчен…“, лицето му се удължаваше и той правеше тъжна физиономия, за да подкрепи твърдението си. В това нямаше никаква ирония. Просто смяташе, че трябва да подсили думите си със съответното изражение. А тогава, на игрището, за да ми докаже, че с него всичко е наред, той прие доволен и предоволен вид. Повтарям, че по-късно тази му черта дори ми харесваше, ала през последното лято в Хейлшам тя само ми доказваше какво дете е още и колко лесно биха могли да го манипулират. Още не познавах добре света, който ни очакваше извън пределите на Хейлшам, но предчувствах, че там ще трябва да използваме целия си ум и когато Томи се държеше по този начин, ме обземаше панически ужас. Дотогава нищо не му бях казвала — не знаех как да му го обясня така, че да ме разбере, — ала в онзи ден избухнах:
— Томи, смехът ти е просто идиотски! Ако по някаква причина наистина трябва да се престориш на щастлив, поне не се смей по този начин! Повярвай ми и престани с този твой смях! Разбра ли? Томи, време е да пораснеш! И моля ти се, ела най-после на себе си! Напоследък светът около теб се разпадна на парчета и двамата знаем защо!
Том ме погледна озадачено и когато се убеди, че съм свършила, отвърна:
— Да, права си. Разпадна се. Но като че ли не те разбирам, Кат. Защо твърдиш, че и двамата знаем причината? Не можеш да я знаеш, защото на никого не съм я казвал.
— Е, не съм наясно с подробностите, но кой не знае, че се разделихте с Рут.
Томи продължи да ме гледа озадачено. После отново се разсмя, но този път искрено.
— Сега те разбрах — промърмори той и млъкна, за да поразмисли. — Честно казано, Кат — продължи след паузата той, — не това ме безпокои. Тревожи ме нещо съвсем друго. Съвсем различно. Не преставам да мисля за това. Свързано е с госпожица Люси.
И той ми разказа за случилото се между него и госпожица Люси в началото на лятото. По-късно, когато имах възможност спокойно да обмисля казаното от него, пресметнах, че това трябва да е станало само няколко дни след като бях заварила госпожица Люси в Стая 22 да драска яростно върху листата пред себе си. Пак ще повторя, че ми идва да се изям, като си помисля, че не се досетих, че не го разпитах по-рано.
Това станало привечер, в така нареченото „мъртво време“, когато часовете са свършили, а до вечерята трябваше да почакаме. Томи зърнал госпожица Люси да излиза от централната сграда, понесла куп нагледни материали за уроците и сандъчета за картотеката. Останал с впечатление, че всеки миг може да изпусне нещо и се втурнал да й помогне.
— Даде ми някои от нещата, които носеше и каза да ги отнеса в нейния кабинет. Товарът бе голям дори за двама ни и на два пъти все нещо изпадаше от ръцете ми. Когато наближихме оранжерията, тя внезапно спря и аз си помислих, че и тя е изтървала нещо. Но не, госпожица Люси просто ме гледаше, ето така, право в очите, и то много сериозно. После заяви: „Трябва да си поговорим, и то сериозно.“ Аз отвърнах: „Добре“, а после влязохме в оранжерията и оставихме всичко в нейния кабинет. Тя ми каза: „Седни“, и аз седнах в същото кресло, в което се бях настанил и предишния път. Нали помниш, беше отдавна и аз ти бях разказал за разговора ни. Веднага ми стана ясно, че и тя си спомня за тогавашния ни разговор, защото започна така, сякаш продължаваше нещо, което бяхме започнали вчера. Никакво обяснение, абсолютно нищо, примерно така: „Томи, тогава аз не ти казах цялата истина. Отдавна трябваше да ти я кажа.“ После поиска да забравя за всичко, което бе говорила преди. Започна да твърди, че когато ми казала да не се безпокоя за творческите си неуспехи, ми направила лоша услуга. Прави били другите настойници, а не тя, и че съм нямал никакво оправдание за това, че нищо не излизало от творческите ми напъни, пълен боклук…
— Почакай, Томи. Така ли ти го каза направо? „Боклук“?
— Е, може да не е използвала тази дума, но каза нещо подобно. Че резултатите ми били нулеви, че съм претърпял пълен провал. Общо взето — боклук. Заяви, че много съжалявала, че тогава ме объркала и че ако не била тя, може би съм щял да постигна нещо досега.
— А ти какво й отвърна?
