Така и не успях да разбера как бяха подействали думите ми на Томи, тъй като на следващия ден пристигна новина. Беше късна утрин и имахме час по култура. Трябваше да играем ролята на различни хора, с които по-късно щяхме да си имаме работа: сервитьори, полицаи и други такива. Упражненията ни възбуждаха и едновременно с това ни тревожеха, така че и без новината бяхме доста напрегнати. Часът свършва, ние се каним да тръгваме и тъкмо в този момент в стаята се втурва Шарлот Ф. и тутакси всички научаваме, че госпожица Люси си е заминала от Хейлшам. Господин Крис, който водеше часа и навярно вече знаеше новината, с виновно изражение на лицето отстъпи назад, преди да го наобиколим и да го отрупаме с въпросите си. Отначало предположихме, че Шарлот може би повтаря нечий слух, ала колкото повече ни говореше, толкова по-ясно ни ставаше, че това е самата истина. По думите й същата сутрин другата група от горния курс отишла в Стая 12, където госпожица Люси трябвало да води урок по музика. Ала вместо нея, възпитаниците видели при тях да влиза госпожица Емили, която им съобщила, че госпожица Люси е заета в момента и че тя ще я замести. Двайсетина минути всичко в класа било наред. После внезапно, едва ли не по средата на изречението си, госпожица Емили прекъснала урока за Бетховен и обявила, че госпожица Люси е напуснала Хейлшам завинаги. Часът свършил няколко минути по-рано от обикновено — внезапно госпожица Емили със загрижен вид бързо излязла от класната стая, — така че новината започнала да се разпространява из Хейлшам със скоростта на светлината.
Втурнах се да търся Томи — исках първа да му разкажа за случилото се. Но като изскочих на двора, разбрах, че съм закъсняла. Томи бе застанал до група момчета, слушаше и кимаше с глава. Момчетата бяха възбудени и доста оживени, но в очите на Томи се четеше празнота. Същата вечер Томи и Рут отново се събраха и няколко дни по-късно Рут ми благодари за това, колко „добре съм се справила със задачата“. Отвърнах й, че вероятно заслугата не е била моя, ала Рут не ми повярва. Оттогава е записала името ми в златните страници на своите спомени. Ето как стояха нещата през последната седмица на живота ни в Хейлшам.
Понякога пътувам по дългото, виещо се шосе през блатисти местности или покрай набраздени поля, небето над мен е голямо, сиво и в разстояние на километри не се променя, а аз се улавям, че мисля за съчинението си, което трябваше да пиша по времето, когато се преместихме във Фермата. През последното ни лято в Хейлшам настойниците непрекъснато говореха за тези наши съчинения и се стараеха да помогнат на всеки един от нас да си избере тема, която да разработва година, дори две. Но по някаква причина — може би поради особения тон, с който настойниците ни говореха за това — никой не вярваше истински в значимостта на тези съчинения и те не бяха тема на нашите разговори. Преди да отида и да заявя на госпожица Емили, че ще работя върху викторианския роман, помня, че изобщо не бях обмислила решението си и очевидно тя го знаеше. Но не каза нищо, само ме погледна с характерния си изпитателен поглед.
Ала като се преселихме във Фермата, съчиненията ни придобиха нов смисъл. В първите дни, пък и по-късно, всеки един от нас се хвана за своето съчинение — последната ни задача в Хейлшам, — сякаш това бе прощалният подарък от нашите настойници. После лека-полека започнахме да забравяме за тях, но като цяло те много ни помогнаха да свикнем с новата обстановка.
Когато сега се връщам в мислите си назад, припомням си моето съчинение до най-малката подробност; понякога ми се струва, че бих могла да имам различен подход към темата, да избера други произведения и други автори, върху които да се съсредоточа. Случвало се е да си пия кафето в центъра за обслужване, да гледам шосето през големите прозорци и ни в клин, ни в ръкав в главата ми да изплува съчинението ми. Изведнъж ми става хубаво и аз за кой ли път започвам да го превъртам в ума си отново и отново… Неотдавна дори ми хрумна дали да не се върна към тази разработка, когато преустановя работа и разполагам с повече свободно време. Но все си казвам, че би било несериозно, че в мислите си просто се връщам с копнеж към отминалите дни и нищо повече. За съчинението си мисля така, както за някоя от игрите, в които бях добра в юношеството си или за всички умни неща, които сега си мисля, че бих могла да направя в младостта си. Общо взето, като за моя фантазия. Но пак ще повторя, че през първите дни във Фермата нещата стояха по съвсем различен начин.
