— Гледай я ти нея! — избухна Крисчън. — Че то ако е тъй, защо тогава шерифът още не е дошъл да ме окошари, че и Пърс да подбере, а?
— Страх го е — рече Лусил и пак отпи от кафето. — Просто го е страх — остави чашата и ги дари с лъчезарна усмивка. — Знае, че тикне ли ви в дранголника, много от другарчетата ви ще се вдигнат и ще направят на решето уютното му заведенийце. — Сетне завъртя глава и добави: — А и него самия, може би.
— Какво знаеш ти! — кисело промърмори Крисчън.
— Знам, че миналата есен не са могли да осъдят онези от Хънтърска околия, дори и след като ги арестували. Всички разправят, че съдът бъкал от нощни ездачи.
— Дрън-дрън-ярина! — излая Крисчън.
Но тя се обърна към Мън:
— Няма ли да си вземете няколко праскови от компота? — и му поднесе купата. А на баща си се сопна: — Защо не си признаеш, татко? Аз и без туй зная всичко!
— Знаеш ти, ама нищо не разбираш! Нищичко!
— Че то е толкова ясно! — разсмя се отново Лусил. — Но нямам нищо против. Щом като трябва… — Внезапно стана сериозна и погледна баща си, чийто юмрук със стърчащата от него вилица лежеше на масата.
— Това не е женска работа! — отсече той.
— Нямам нищо против — повтори тя. — Да бях мъж, сигурно щях да съм с вас.
Пърси Мън я изгледа спокойно. Светлината от лампата сякаш позлатяваше лицето й. Знаеше, че очите й са сини, но сега не можа да различи цвета им и му се сториха черни и бездънни.
— Ако беше с нас — подхвърли той, — може би нямаше да ти хареса толкова.
— Не бих и очаквала да ми хареса — отвърна тя. — Да не съм дете, я!
— Тъй де! — прогърмя гласът на Крисчън и стърчащата в ръката му вилица се заби до половина в масата. — А да не е много хубаво, че от десет години насам не сме получавали сносна изкупна цена на тютюна, че цялата земя наоколо е ипотекирана и половината от хората едва ли не гладуват! Ще направя всичко, което е по силите ми! Ще го направя и, бога ми, хич не ме е еня знае ли някой или не! — той изтика стола си назад, изправи се рязко и добави: — В живота рано или късно настъпва такъв момент!
— Я сядай, татко! — заповяда Лусил вече с друг, някак беззвучен глас. — Седни и си допий кафето. Само не мисли, че не знам.
Крисчън се отпусна бавно на стола и до края на вечерта не обели дума. А когато приключиха, каза, че след като на другата вечер ще окъсняват, не е зле сега да си легне. Мън и дъщеря му излязоха с него в коридора, откъдето той си взе лампата и дордето се изкачваше по стълбите, във фигурата му се долавяше старческа немощ. А може и светлината да лъже, помисли си Пърси Мън и продължи да го наблюдава, докато не се скри от погледа му. Сянката на лампата в ръката на Крисчън се плъзгаше успоредно на него по стената — огромна, люшкаща се и подскачаща игриво и безшумно, сякаш със своите усилия го изтегляше нагоре като непосилен товар.
Когато той изчезна от площадката на горния етаж, Мън се обърна към Лусил:
— Ти ли подкокороса Бентън Тод да се присъедини към нощните ездачи?
— Не — отвърна тя замислено, без да откъсва очи от него.
— Нима не си му казала, че ние с баща ти сме от тях?
— Той не е вчерашен — сопна се тя. — Всички наоколо отдавна знаят. Защо да не знае и той? Идва често у дома, и то вечер, когато и двамата ви няма.
— А пита ли те за това?
— Да, но аз го излъгах. Казах, че нищо не знам.
— И не си го накарала да се присъедини към нас, не си го насърчила? — настоя Мън, като се наклони към нея.
— Тъкмо обратното.
— Защо?
— Заради баща му! — повиши глас Лусил. — Само заради баща му! Той е чудесен старец и татко много го обича, но нали подал оставка от Управителния съвет. Няма да го понесе, ако разбере, че синът му участва в набезите ви.
— Само заради това ли?
— Е… поколеба се тя и след малко продължи: — И защото е още малък.
— Та той е на твоята възраст!
— По-голяма съм с една година.
— Това няма значение! — натърти Мън.
— Знаеш много добре, че хората са различни.
— Това ли е причината?
— Да.
Той бавно се наведе и я целуна. Това бе един от миговете, когато двете същества в нея се сляха. Мън обгърна раменете й и докато стоеше в оскъдната светлина на лампата пред отрупаната с мръсни съдове маса, която се виждаше през отворената врата на трапезарията зад него, вперил очи в голата стена, почувствува да го изпълва радост и сигурност, които в този момент му се сториха неповратими.
— Майчице! — сепна се изведнъж Лусил и се откопчи от прегръдката му. — Представяш ли си Марта да влезе за чиниите и да ни види?
— Представям си — отвърна Мън с глас, който я накара да го изгледа въпросително.
— Хубаво ще я вапцаме — отбеляза простичко тя.
— Сигурно — съгласи се той. — Сигурно…
— Сигурно, я — повтори тя, — но няма защо да правиш тази кисела муцуна — и се разсмя. — Усмихнеш ли ми се сега, тази нощ ще се отбия при теб. Дори ако е речено да замръзна, докато идвам.
— Не е там работата — отвърна Мън.
— Благодаря! — въздъхна престорено Лусил и се закани на въображаемата публика: — Да ти умра на кавалерството!
— Не това исках да кажа! — възпротиви се той.
