Ала не знаеше какво точно имаше предвид. Двете същества, които му се стори, че в мига, в който се наведе и я целуна, се сливат в едно, отново рязко се разграничиха. Както и преди сега пред него имаше две жени — едната, която се шегуваше с баща си, тананикаше си разсеяно откъси от песнички и подхващаше ту една, ту друга домакинска работа, трополейки игриво с токчетата си по голите дъски, и другата, която тази нощ щеше да застане в неясните очертания на бялата врата и с пръст на устните да приближи до леглото му. Поклати глава.
— Какво има? — учуди се Лусил.
— Нищо.
— Не е нищо.
— Обичаш ли ме? — попита Мън.
Негърката влезе в трапезарията и шумно започна да прибира чиниите.
— Да — отвърна Лусил.
— А ще се омъжиш ли за мен?
— Шшшт! — отново го предупреди с пръст на устните тя и кимна към негърката.
— Ще се омъжиш ли за мен? — повтори той, без да й обръща внимание.
— Може би, но само ако не крещиш. Ти си по-лош и от татко!
Беше повдигал този въпрос и по-рано, но Лусил винаги отговаряше с недомлъвки. От няколко седмици обаче не го бе задавал. Бе започнал да свиква и да приема положението такова, каквото е, тъй както очевидно го приемаше и тя, без да се мъчи да го затваря в някакво точно определение. Но едва бе започнал, защото понякога, когато тя лежеше до него или говореше с другите, а той доловеше ту ненадейна промяна в гласа й, ту някой жест или дори когато беше сам и си спомнеше отведнъж колко различен бе сегашният му живот от този, който бе водил доскоро, или от онзи, който бе предполагал, че ще води, отново изпитваше глада за яснота и сигурност и той го караше да се вкопчва в обещанието й, сякаш то беше символ на всичко, което щеше да го засити. В стремежа си да изтръгне това обещание Мън по-скоро заприличваше на човек, опитващ се в многообразието и хаоса на данните да открие макар и условна връзка, хипотеза, върху която да направи изчисленията си. Но Лусил не се обвързваше. Отдавна не я бе карал да му обещава, всъщност от нощта, когато стояха премръзнали един до друг до прозореца в стаята му и наблюдаваха лумналите пламъци на иначе тъмния хоризонт.
Преди да забележат огъня, Мън й бе предложил да се омъжи за него, а тя бе отвърнала:
— Може би, но когато му дойде времето.
— Не ме ли обичаш?
— Обичам те.
— Тогава защо не ми обещаеш?
— Не мога. Това е безразсъдство, а аз не съм дотам смела. Все едно да предизвиквам съдбата.
— Глупости!
— Безразсъдство е, а нямам смелост. Нямам!
— Глупости — бе повторил Мън и беше забелязал, че тя плаче. Плачеше беззвучно, но той бе усетил как леглото се разтърсва под напора на потиснатите ридания. — Какво има? Кажи ми, какво има?
— Нищо — бе отвърнала тя.
Бе я погалил по лицето и бе открил, че е мокро.
— Престани, мила, престани, чуваш ли! Мислех, че не си от тия, дето циврят за щяло и нещяло. Хайде, успокой се, не бива! — бе настоял той, като продължаваше да я гали.
— Не съм плакала от години, от години — бе успяла да каже Лусил през хълцанията. — Но сега просто не мога да се сдържа! Не мога!
— Обичам те! Обичам те! — бе прошепнал. — И обещавам, че винаги ще те обичам!
— Никога нищо не ми обещавай! — думите й се бяха задавили в ридания. — Обещанията искат време, а аз не желая да мисля за времето. Не желая…
— Тихо — бе я помолил Мън.
По-късно, вече на път към стаята си, тя се бе спряла с извърнато към прозореца лице.
— Погледни — кимна тя.
Той се бе надигнал, а тя се бе приближила. Нощта бе необичайно тъмна и черната грамада на земята почти не се различаваше от небето. Но хоризонтът беше озарен от пламъци — едно-единствено вълмо от кървавочервено сияние, избледняващо в бездънната пустош на мрака. Отнейде бе долетял глух кучешки лай.
Лусил беше застанала до него.
— Какво е това? — бе прошепнала тя.
Беше й отвърнал, че не знае, и я бе притиснал към себе си. А тя бе останала до него разтреперана, с поглед, устремен към далечната светлина в мрака.
Каза й, че не знае какъв е този огнен език на хоризонта, но всъщност я излъга. Знаеше, че гори хамбар с тютюн. Хамбарът на някой, който и след предупреждението не бе предал реколтата си в сдружението. Знаеше, че един отряд от съседен район, отряд номер шест, на Бърдън от Хънтърска околия, спомни си той, е последвал водача си; конникът ги е очаквал на уреченото място в крайпътния мрак и ги е отвел там, където сега пламъците рисуваха малък розов кръг на фона на катраненочерното небе. Знаеше също, че някоя друга нощ, при това скоро, самият той щеше да стои и да гледа как ония драсват кибрита, мятат се на конете и се отдалечават сред тропота на копитата по замръзналата земя, а пламъците запъплят към небето зад него. Знаеше го, защото досега винаги ставаше така.
