Палежите не престанаха цялата есен. Започнаха веднага, щом тютюнът в хамбарите позавехна. В началото бяха няколко. Сетне се появиха писмата. И огньовете зачестиха. Някои, дето бяха получили предупреждение, веднага предоставиха реколтата си на сдружението. Други нощи наред осъмваха я сами, я със синовете, с ратаите или надничарите, стиснали заредени пушки. Чакаха, залегнали зад купите метли или зад дувари и тараби, докато пръстите върху спусъците на карабините или чифтетата не се вкочаняха и очите им не пламнеха за сън, докато високо в пустото, черно, метално небе неподвижните звезди не започнеха сякаш да се отдръпват все по-далеч и по-далеч. Но рано или късно за всички тях настъпваше нощ, когато от прекалена самоувереност или умора те отслабваха бдителността си и оставаха в леглата. Един-два пъти нощните шайки дойдоха по здрач, когато хората вечеряха и не очакваха опасност.
Някои от по-едрите производители продадоха реколтата си на компаниите полуизсъхнала, още висяща на скелите, а те от своя страна поеха защитата на хамбарите. Група пазачи бяха изненадани на поста си пияни и бяха бити, влачени през реката и захвърлени край пътя овързани и със запушени усти. Хамбарите, които пазели, изгоряха. Нощните бандити си разменили няколко изстрела с друга шайка и под прикритието на огъня, който накарал пазачите да се скрият в кедрите край оградата, двамина препуснали към хамбара и хвърлили две шашки динамит в стената. Галопирайки около него, запалили фитила от стърчащите между зъбите си пури. Шашките вдигнали една от стените във въздуха, а накладеният за сушенето на тютюна огън довършил делото им.
Съобщиха, че някой си Сандърсън от Ню Битъни изгорял жив в хамбара, а може да е бил застрелян и сетне хвърлен в пламъците. Жена му каза, че излязъл от къщи с ловджийската пушка, за да варди, както правел от известно време насам. Ала тъй и не се върнал след пожара. Тя изтичала към вече тлеещите пламъци и започнала да го вика, а когато не получила отговор, хукнала през полето към най-близката къща с телефон. Заедно с нея дошли и неколцина мъже, но само за да се спрат безпомощно пред горящата грамада на онова, което преди било хамбар, или да тръгнат из полето, викайки го по име. На следния ден, когато пепелта изстинала, започнали да я пресяват, дирейки останките от тялото му. Не открили нищо освен някаква изкривена метална тръба, която всъщност се оказала цевта на неговата пушка. Решили, че е изгорял без остатък.
Но Сандърсън не беше мъртъв. Намериха го след две седмици на седемдесет и пет мили от града, в централната част на щата. Някакви хлапетии тръгнали на лов за опосуми и го зърнали да се свива в гъсталака. Дрехите му висели на дрипи, а от обущата нямало и помен. Брадата му била цяла в засъхнала кал и листа. Не си спомнял нищо. Когато момчетата започнали да го разпитват, той заврял десния си показалец в устата като някое объркано и уплашено дете и започнал да се взира ту в едното, ту в другото. Наклали огън и се помъчили да го стоплят, но той така се изплашил, че се наложило да го държат, за да не избяга. След малко се укротил, но продължил да клати глава като болен, който е твърде немощен, за да се възпротиви по друг начин срещу неправдата, а от зачервените му очи кротко и примирено се стичали сълзи.
По-късно установиха самоличността му и го изпратиха в къщи. Състоянието му лека-полека започна да се подобрява и към пролетта отново се залови за работа. Тъй и не можа обаче да си спомни какво се бе случило в нощта, когато бе изгорял хамбарът му, нито пък през двете седмици, докато се беше скитал из околността, криейки се в гората и канавките.
В края на периода на сушенето броят на пожарите в района нарасна. Точно преди изборите стълкновенията между люде уважавани и обикновено кротки зачестиха. От амвоните се проповядваше, че редът може да бъде възстановен, а понякога и че неправдата, причинила този безпорядък и накарала брата да вдигне ръка срещу брата, също може да бъде изправена. „Туй ми се вижда като проклятие върху земята ни“, бе рекъл Граймс на Мън.
Тогава Мън стоеше пред вратата на яхъра и притягаше колана на кобилата. Граймс тромаво се прехвърли през варосаните дъски на оградата и бавно се приближи.
— Здрасти — кимна той, а след отговора на Мън се загледа в бледия светлик, озарил краищата на сивосинкавите облаци на запад. Слънцето бе залязло. Най-сетне изплю камъчето: — Заминавам — и без да откъсва очи от небето, добави: — През януари, та реших да ти кажа.
— Жалко — отвърна Мън и вдигна очи от колана, за да го погледне.
— На мене ми е жал, че трябва да ти го кажа — рече оня. В сгъстяващия се здрач Пърси Мън се опита да прочете нещо върху лицето му, но то не изразяваше нищо. — Щеше ми се по-рано да е, че да имаш време да ми потърсиш замяна. — Поколеба се, а после продължи, сякаш се опитваше да се оправдае: — Няма да ти е трудно, условията тук са добри. А и ти се славиш като щедър стопанин.
— Въпреки сушата тази година изкара хубава реколта — отбеляза Мън. — Ще вземеш и добри пари.
