Отдръпна скарата от стената. Наведе се и отвори вратичката. Посипаха се въглени и изцапаха ръцете й. Дани изтупа пепелта от дланите си, вдигна капака и извади почернялата решетка. По дъното на скарата беше останала пепел от миналия път. Тя взе машата и събра на купчинка остатъците от въглищата и пепелта. Може би щяха да са достатъчни за една пържола, но не й се искаше да рискува. Дани вдигна торбата с брикетите и сипа още малко. Те изтрополиха и се търкулнаха по ламарината. Дани отново събра всичко на купчинка с машата.
Кибритът беше до кутията с течност за разпалване на въглища. Кутията беше тежка, пълна почти догоре. Дани остави кибрита настрана и дръпна червения пластмасов капак на кутията. Започна да полива въглените. Новите брикети лъснаха, а старите почерняха.
— Дани?
Ръката й подскочи.
Тя остави кутията и рязко се обърна.
Той беше пред къщата. Стоеше облегнат на портата с усмивка на бледото си мъртвешко лице.
— Тони — отрони се от устните й.
— Какво правиш? — попита той.
Загубила ума и дума, Дани вдигна кутията с течността.
— Скара?
Тя кимна.
— Може ли да поговорим?
Той се пресегна и вдигна резето. Портата зейна.
Дани облиза пресъхналите си устни.
— По-добре да си вървиш, Тони.
Той изглеждаше обиден.
— Няма да ти преча. Обещавам. Просто исках да поговорим за минутка.
Той тръгна към нея. Тя кимна и се опита да се усмихне, съзнавайки, че не може да го накара да си тръгне.
Той се приближаваше, гледайки я изпод вежди.
Тя никога не се появяваше с тези бански пред хората. Оскъдните яркооранжеви парцалчета от полупрозрачна найлонова материя се крепяха на няколко плетени връзки. Искаше й се да може някак да прикрие голотата си, но не биваше да се показва уязвима пред Тони. Тя остави кутията и събра цялата си воля, за да не скръсти ръце пред гърдите си. Вдигна чашата си и отпи.
— Е, Тони… — гласът й трепереше. Тя пое дълбоко дъх и каза по-уверено: — Мисля, че се разбрахме за идната събота.
— Знам. Много съжалявам, че ти губя времето. Лошото е, че тук още нямам никакви приятели и…
Нищо чудно, помисли си Дани.
— И не исках да бъда сам. Не и тъкмо сега.
Вдигна към нея угрижени, пълни с молба очи.
— Случило ли се е нещо?
— Аз… аз току-що научих… че майка ми е починала.
— О, Боже. Съжалявам.
Тя пристъпи напред и го хвана за ръката. Заведе го до един от шезлонгите.
— Ела, седни.
Той се намести и заби поглед цимента.
— Какво да те почерпя? Бира?
— Добре.
Тя се втурна в къщата, грабна една кутия „Курс“ от хладилника и изтича в градината. Дани взе чашата си и отиде при него, а той дори не вдигна очи. Подаде му бирата. Седна с лице към него. Кокалестите му пръсти забарабаниха по кутията. Тони я завъртя и я гледаше, без да пие.
— Тя болна ли беше?
Той поклати глава.
— Станало е внезапно. Инфаркт. Татко каза, че както си миела чиниите, изведнъж се свлякла на колене. Починала, преди да дойде линейката.
Той сви рамене и отпи от бирата си.
— Това е ужасно, Тони.
— Поне… поне не се е мъчила. Искам да кажа, че така е по-леко, отколкото да боледуваш дълго.
— А-ха — измърмори Дани.
И двамата й родители бяха живи, но можеше да си представи болката от загубата на близък. Стана й мъчно за Тони.
— Много ли бяхте близки?
— Доста се карахме. Не искаше да ме пусне да дойда тук.
— От Ню Йорк ли си?
— Да, от Клеймор.
— Ще заминеш ли за погребението?
— Мисля, че не. Татко предложи да ми плати билета, но… какъв е смисълът?
Той се вторачи в бирената кутия с изтерзан вид.
— Слушай, обичаш ли пържоли?
— Естествено.
— Тъкмо съм размразила една повече. Искаш ли да останеш за вечеря?
— Не мисля, че на Джак ще му е особено приятно.
— Той няма да вечеря с нас.
— Няма ли? — Тони притеснено сви вежди. — Да не е станало нещо?
— Поканен е навън. Ще се върне по-късно.
— Искаш ли да запалиш скарата, докато аз се поизмия?
— Да запаля скарата?
— Да. Нали знаеш как?
— По-добре ти да го направиш.
— Много е просто. Трябва само да…
— Не, не мога. Съжалявам. Ако искаш, ще си тръгна, но не мога да го направя.
— Добре тогава.
— Извинявай.
— Няма нищо.
— Веднъж жестоко се изгорих. Затова.
Той вдигна крачола на черния си панталон до коляното. На кожата от вътрешната страна на прасеца му имаше голям розов и набръчкан белег.
— Виждаш ли?
— Аз ще я запаля — повтори Дани.
Той стана и тръгна след нея, но стоеше настрана, докато Дани поливаше брикетите с течността за разпалване.
Тя драсна клечка кибрит.
— Внимавай! — извика Тони.
Аз съм свикнала — увери го тя и приближи пламъчето до въглищата. Подпали купчинката от няколко страни и скоро огънят забумтя. — Това трябва да е достатъчно.
Тя взе решетката и я закрепи на мястото й. Почернялата мазнина засъска и запуши.
Дани се обърна към Тони.
— Готово. Ако искаш, вземи си още една бира. В хладилника има достатъчно. Аз ще се върна след няколко минути.
— Добре.
Дани кимна и тръгна. Мина през терасата на всекидневната, затвори плъзгащата се врата след себе си, но не я заключи, за да може Тони да си вземе бира от кухнята.
Надяваше се, че няма да направи нищо повече.
