— С изтезания можете да изтръгнете от мен каквото пожелаете, но то няма да промени истината!
— И каква е тя?
— Че ти си побъркана! — отсече той.
Валъри се обърна към тъмничаря и хладно нареди:
— Преминете на следващото ниво и го притиснете здраво!
Преди той да отвори уста, на вратата се появи мъж в цивилен костюм, придружен от двама въоръжени пазачи.
— Какво търсите тук? — остро попита Валъри.
— Изпраща ме Иън Уитфийлд — отвърна човекът с костюма. — Трябва да ви предам заповедите му.
— Уитфийлд не може да ми заповядва!
— Сигурно, но един друг човек може — рече мъжът и й подаде лист хартия. Шон внимателно следеше лицето й, докато четеше заповедта. Беше абсолютно наясно какво се случва. Жената пред него току-що бе поела ролята на жертвения агнец според класическия сценарий на Вашингтон. Сценарий, който е ясен на всички служители на сигурността в страната, но не и на обикновените граждани.
Валъри мълчаливо сгъна заповедта и я пъхна в джоба си.
Единият от въоръжените мъже пристъпи към нея, обърна я с гръб към себе си и й щракна белезниците. Миг преди да бъде изведена, тя се обърна и погледна Шон, който нямаше никакво намерение да пропуска шанса от размяната на позициите.
— Не е зле да си осигуриш най-добрия адвокат в тази страна, госпожо! — каза с висок и ясен глас той. — Защото ще имаш много голяма нужда от него!
На следващия ден Шон и Мишел бяха транспортирани по въздуха до частна клиника, в която те бяха единствените пациенти. Нямаха представа къде се намираха, тъй като персоналът категорично отказваше да отговаря на въпросите им. В замяна обаче получиха наистина първокласно медицинско обслужване. След четири дни на системи, продължителен здрав сън и две седмици хубава храна, придружена от прецизно дозирани физически упражнения, те почти успяха да се възстановят.
През цялото време ги държаха разделени, отказвайки им всякаква информация един за друг. В крайна сметка Шон не издържа, вдигна един стол над главата на уплашената сестра и изумения санитар и заповяда да го отведат при Мишел.
— Веднага! — неистово изрева той.
Когато влезе в стаята й, Мишел седеше на леглото и гледаше навъсеното небе отвъд прозореца. Усетила присъствието му, тя се обърна, скочи и се хвърли в прегръдките му. Останаха дълго така — треперещи, здраво вкопчени един в друг.
— Те не ми казаха нищо за теб! — разплака се Мишел.
— Аз дори не знаех дали си жива — заекна от вълнение той. — Но вече всичко е наред. Оцеляхме, а Валъри е арестувана.
— Вкараха ли те в ковчега?
— О, да. Няколко пъти. По едно време признаха, че не са успели да изтръгнат дори сълза от теб.
— Плаках, Шон, повярвай ми — прошепна тя и очите й отново се извърнаха към прозореца, под който имаше леха с увехнали цветя. — Много плаках.
— Съжалявам, Мишел.
— За какво? Нали и теб те изтезаваха по същия начин?
— Идеята да проникнем в лагера беше моя.
— Аз съм голямо момиче, Шон — тихо рече тя. — Спокойно бих могла да се откажа от операцията.
— Знам защо не го направи — прошепна той.
Замълчаха и отправиха погледи към мъртвите цветя зад прозореца.
След края на възстановителните процедури ги натовариха на частен самолет, който отлетя в неизвестна посока. На летището ги посрещна лимузина със затъмнени стъкла, която ги откара на пуст подземен паркинг. Експресен асансьор ги качи в огромен офис, чиято мебелировка се изчерпваше с три стола. Пред вратата пазеха двама яки мъже в цивилни костюми, под които личаха пистолетите. На единия от столовете в просторното помещение седеше дребен, безупречно облечен мъж с бяла коса и очила с тънки метални рамки. Той ги гледаше с нескрита симпатия.
— Най-напред искам да ви поднеса официалните извинения на правителството за всичко, което сте преживели — вежливо започна мъжът.
— Много странно! — гневно отвърна Шон. — Защото именно
— Правителството е сложна машина, мистър Кинг — отвърна с равен глас белокосият. — Понякога става така, че някои негови представители превишават правомощията се. Но това не означава, че цялото правителство е лошо. Все пак вие сте
— Докажете го! — отсече Шон, който не беше в настроение за компромиси.
— Давате ли си сметка какво се случва в онази база? — намеси се Мишел. — Нима ни обвинявате за това, което сме направили?
— Моята работа изключва определянето на вина, мис Максуел — леко сви рамене мъжът. — Задачата ми е да определя следващите ни действия по начин, който да бъде от полза за всички.
— Интересно ми е да чуя как ще го направите! — остро каза Шон. —
