— Ще ти призная нещо. Когато ти съобщават, че си парализирана от кръста надолу, си казваш: „Е, адски е гадно, но поне няма да ме боли.“ Абсолютна грешка, с голямо Г. Защото никой не ти казва колко боли да си парализирана. Куршумът, който ме прикова в тази количка, все още е в тялото ми. Некадърниците заявиха, че не могат да го извадят, защото е твърде близо до гръбначния стълб. И малкият деветмилиметров мръсник си седи там, вътре. Но не седи мирен, а с всяка година се измества с по милиметър-два. Не е ли влудяващо? Той мърда, а аз не мога! На всичкото отгоре ме предупреждават, че ако опре в определена точка от гръбначния стълб, аз или ще пукна на място, или чувствителността ще напусне и останалата част от тялото ми, превръщайки ме в жив труп. Нещо да кажеш? Не е ли прекалено гадно, за да се опише с думи?
— Много съжалявам — прошепна Мишел. — Моите проблеми са нищо в сравнение с твоите.
Санди се усмихна.
— Да вървим да закусим. Яйцата им приличат на фъшкии, беконът им е с вкус на стара автомобилна гума, но поне кафето им е горещо. Хайде, аз ще те водя… — Мишел тръгна подир количката й, после изведнъж се втурна напред, хвана дръжките и се затича по коридора. Санди се разнищя от възторг.
Хорейшо се появи след закуска.
— Отново си поговорих с Бил — уведоми я той.
— Как е той?
— Добре е, но се оплаква, че отдавна не те е виждал. Същото важи и за останалата част от семейството ти.
— Всички си имаме работа.
Той й подаде писмото от майка й.
— Намерих го в апартамента, в който все още не си ходила, но мога да те уверя, че е много хубав.
— Откъде знаеш, че не съм ходила?
— Защото видях пода в стаята ти. Като стана дума, защо не вземеш да си изчистиш автомобила? Имам предвид само толкова, колкото да избегнеш заразата от чума или някоя друга смъртоносна болест.
— В джипа ми може и да е малко разхвърляно, но аз знам къде точно се намира всяко нещо в него.
— Два часа след като хапна лютива мексиканска храна, аз също знам къде точно се намира тя, но нямам никакво желание да я видя — поклати глава Хорейшо. — Няма ли да прочетеш писмото от родителите си? Може да е нещо важно.
— Ако беше така, щяха да намерят друг начин да се свържат с мен.
— Всъщност поддържате ли връзка?
— Значи днес имаме родителска среща, а? — Тя скръсти ръце пред гърдите си.
— Тук пише, че трябва да ти задам този въпрос — размаха бележника си Хорейшо.
— Поддържам връзка с родителите си — сдържано рече тя.
— Но почти никога не им ходиш на гости, нали? Поне така твърди Бил. Въпреки че не живеят прекалено далеч…
— Много деца не посещават родителите си. Което не означава, че не ги обичат или имат проблеми с тях.
— Така е. Чувстваш ли се белязана, защото си единственото момиче в семейството на ченгета, а баща ти дори е бил шеф на полицията?
— Чувствам се по-скоро мотивирана, и то в положителен смисъл.
— Добре, ще караме по списъка. Харесва ли ти физическото превъзходство над почти всеки мъж, който се изправи насреща ти?
— Харесва ми да мога да се грижа за себе си. Живеем в свят на насилие.
— А на теб то ти е втръснало, защото си част от правозащитните органи. Мъжете са извършители на огромна част от престъпленията, свързани с насилие, нали?
— Разбира се. То е напълно естествено. Повечето мъже предпочитат да използват мускулите вместо главите си.
— Знаех си. Още ли изпитваш желание да си причиниш болка?
— Никога не съм срещала човек с толкова накъсана мисъл — каза Мишел.
— Нарочно го правя. За да те събудя, ако случайно задремеш.
— Ако искаш да знаеш, никога не съм изпитвала желание да си причинявам болка.
— Добре. Ще отнеса отговора в графа „Лъже, без да й мигне окото“ и продължаваме нататък. Но нека не забравяме, че нямаш никакво желание да си тръгнеш оттук. Каква е причината според теб? Как бих могъл да ти помогна?
Мишел нервно отмести поглед, но Хорейшо продължаваше да я гледа настоятелно.
— Не ти задавам подвеждащи въпроси, Мишел — успокои я той. — Откровен съм с теб, защото усещам желанието ти да се оправиш и искам да ти помогна. Е, кажи, как да го постигнем?
— Не съм професионалистка — отвърна тя, без да го гледа. — Но нали все пак разговаряме?
— Да, и това е много хубаво. Но ако продължаваме е подобно темпо, аз ще пукна от старост, а ти ще смучеш вечерята си през сламка, без да сме открили дяволчето в теб. Но по отношение на вътрешната съпротива няма правила.
— Не разбирам какво искаш от мен, Хорейшо! — избухна Мишел.
— Искам да си честна и откровена и искрено да желаеш да участваш в упражнението, наречено „изследване на душата“. Аз знам какви въпроси да ти задавам, но това няма да помогне, ако не получа смислени отговори.
— Опитвам се да бъда честна с теб — възрази тя. — Задай ми някой въпрос, и ще видиш.
— Обичаш ли братята си?
— Да! — отвърна тя без колебание.
— Обичаш ли родителите си?
Отново „да“, но Хорейшо наклони глава, доловил странната интонация.
— Би ли поговорила с мен за детството си?
— Господи! — простена Мишел. — Защо психоаналитиците се ровят в детството? Защо са убедени, че причина за всичко е някаква гадост в миналото?
