— Да, сър. Четох за него в справочната литература за базата.
— Точно така. Понастоящем уредник на музея е един човек на име Ръсел. Приятен и малко ексцентричен тип. Всъщност това е онзи човек ей там — Левин кимна с глава към една маса в ъгъла. — Мъжът с очилата.
Тайсън погледна към масата и видя висок слабоват човек на не повече от трийсет години, седнал в компанията на трима цивилни.
— Вече говорих с него да ви вземе при себе си на работа като асистент — каза Левин.
— Какъв асистент?
— Асистент на уредника на музея. Тайсън не каза нищо.
— Какво лошо има в това? — попита Левин.
— Ами… Знам ли…
— Вижте, Тайсън, правя ви услуга. Първо, тази работа няма да ви отнема нито много време, нито много умствена енергия. Второ, тя е далеч по-достойна от някои други задължения, които бих могъл да ви измисля. И накрая, намира се извън кръга на обичайната работа тук и ще ви държи на разстояние на вашите колеги офицери, което е благоприятно за всички страни. А непосредственият ви началник ще бъде д-р Ръсел, който е цивилен, освен това е и свестен човек. И на четвърто място, музеят се намира точно срещу Офицерския клуб, така че ще можете да отскачате тук, когато се отегчите. Пък и музеят ни съвсем не е лош или безинтересен. Така че, какво ще кажете?
— Не знам… Ще трябва ли да нося униформа?
— Само в някои случаи. Например, когато имате посещение от вишестояща инстанция или ученически групи.
— Ученически групи?
— Да, ще развеждате деца от училищата из музея. Възрастни граждани също.
— Ще развеждам групи?!
— Нуждаете ли се от още едно питие, за да си оправите слуха? — Той извика барманката. — Още по едно, Сали. — После отново се обърна към него: — Вижте, лейтенанте, получих заповед да се държа с вас внимателно и предпазливо. Това да си остане между нас. А и медиите вече душат наоколо. Работата в музея е добра. Изглежда добра. Приемете я.
— Приемам я.
— Чудесно. — Левин вдигна чашата си, Тайсън също взе своята и се чукнаха.
— По-късно ще ви представя на д-р Ръсел — каза Левин.
— Да, сър.
Левин изпи половината от питието си и Тайсън забеляза, че подполковникът започва да усеща въздействието на алкохола. Нездравият бледен цвят на лицето му премина в приятна червенина, хриповете му се смекчиха. Тайсън заподозря, че той изглеждаше така добре всяка вечер по това време.
— Отделът за връзки с обществеността цял ден се е разправял с журналисти — каза Левин.
— Сър! — Тайсън вдигна поглед от питието си.
— Тази база е с открит достъп. Нямаме право да забраним на представителите на пресата да минават през портала, освен ако не получим заповед отгоре да ги държим извън пределите на поделението.
— Разбирам.
— Обаче можем да не ги допускаме тук, защото това е частен клуб.
— Не ми беше лесно да проникна тук — кимна Тайсън.
— Същите затруднения са срещнали и много други хора тази вечер, благодарение на вас. Въпросът е, че представителите на пресата могат да ви причакат навсякъде в базата, освен в зоните с ограничен достъп, които са тук в клуба, и на работното ви място, тоест в музея. Такива са инструкциите, които военното министерство е дало на средствата за масова информация. Така че вие сте в безопасност само в музея и в клуба. От едното място до другото има не повече от десетина метра, паркингът също е наблизо. Оставям на вас и на вашето благоразумие да решите как да се държите с тези хора. За вас съм чел, че в миналото сте били изключително благоразумен.
— Това ваше лично мнение ли е, подполковник, или са ви помолили да ми предадете този комплимент? — запита Тайсън.
— И двете. Въпросът е приключен — отвърна Левин. — Вземете си чашата.
Той стана от стола и си проправи леко неуверено път към масата, на която седеше д-р Ръсел.
— Д-р Ръсел — каза Левин, — разрешете да ви представя лейтенант Тайсън.
Д-р Ръсел се изправи и сърдечно стисна ръката на Тайсън.
— Каза ли ви подполковник Левин, че имам нужда от асистент?
— Да, каза ми — отговори Тайсън.
Тайсън забеляза, че д-р Ръсел има приятен, типично преподавателски начин на говорене. Той беше по-висок от Тайсън и носеше типичния неугледен костюм, който човек очаква от уредник на музей, и още повече от държавен служител.
Д-р Ръсел представи Тайсън на тримата мъже, с които пиеше, а те изглеждаха искрено щастливи, че имат възможността да се запознаят с него, сякаш беше някаква звезда. Тайсън вече бе свикнал да очаква най-различни реакции от страна на хората, които знаеха кой е, и винаги с интерес ги наблюдаваше през няколкото секунди, в които осмисляха името и лицето му, за да разберат дали им е приятно да се запознаят с него или не.
Левин, Ръсел и другите трима мъже забързаха лек непринуден разговор, а Тайсън насочи вниманието си към тях едва когато Ръсел се обърна към него.
— Винаги съм смятал, че ще бъде по-добре, ако някои от обиколките на музея се провеждат от униформен офицер. Много се радвам, че най-сетне имаме тази възможност.
— Аз също — отговори Тайсън.
Д-р Ръсел замислено сви вежди, сякаш разсъждаваше над току-що казаното.
— Естествено, съзнавам, че вие няма да останете за дълго при нас — добави той.
— Надявам се.
