Тайсън не беше сигурен дали това „ни“ се отнасяше за Ходжиз и Левин, за армията, за офицерския корпус или за нацията. Вероятно за всички.
— Така е, сър — отговори Тайсън.
— Ако някога отново ви се наложи да влезете в този кабинет, а аз се надявам, че повече няма да ви се налага, очаквам да изглеждате като истински войник.
Тайсън пристъпи крачка напред към бюрото на Ходжиз. Искаше му се да попита младия щабен офицер какво знае за това да бъдеш истински войник. Пое дълбоко въздух.
Ходжиз го погледна втренчено.
— Довиждане, сър — каза Тайсън. После бързо се обърна и излезе.
Смътно съзнаваше, че върви между бюрата на външния кабинет, минава бързо по коридора, после надолу по стълбите, покрай прозорчето на регистратурата и излиза през стъклената врата на окъпания в слънце паркинг. Отиде до колата си и хвърли дипломатическото куфарче на предната седалка. Ритна вратата и кракът му остави вдлъбнатина.
— По дяволите! По дяволите!…
Внезапно погледна назад към сградата на щаба. И в един от отворените прозорци на втория етаж видя подполковник Мортимър Левин, който го наблюдаваше, скръстил ръце зад гърба си, с пура в устата.
Тайсън се овладя. Качи се в колата и се отдалечи от сградата на щаба. И докато караше през тесните улички на базата, той стигна до закъснялото прозрение, че вече беше в армията.
— Аз съм в армията. В армията… — каза си той на глас.
Първото му постъпване на действителна военна служба и последвалото го уволнение бяха оставили у него усещането за нещо незавършено, за недовършена работа и неизпълнен дълг към армията, към страната му и към самия него.
Но разбра, че този път, това беше последното повикване, последното му призоваване под бойния флаг. В действителност, повторното му явяване на военна служба беше просто продължение на първото, но след дълго прекъсване. Не знаеше как ще свърши всичко, но за първи път тук — Във форт Хамилтън — той видя, че краят наближава.
Бенджамин Тайсън изкачи стълбите към офицерския клуб, разположен в старата гранитна сграда на артилерийския форт.
Преддверието и коридорите надясно и наляво от него бяха заоблени във формата на арка, сводовете бяха изградени от камък и тухла, на места прикрити с мазилка. Подът беше застлан с каменни плочи, а осветителните тела бяха изработени от черно ковано желязо. Тъй като това беше форт, в стените имаше твърде малко отвори към външния свят дори малките бойници за оръдията бяха зазидани с тухли.
Млад мъж на около двайсет години, облечен в сив костюм, седеше зад бюрото на рецепцията.
— Името ви, сър.
— Тайсън. Бихте ли ми казали къде е бара? Мъжът не обърна никакво внимание на въпроса му.
— Може ли да видя удостоверение за самоличност, лейтенанте?
— Защо? — отвърна му Тайсън.
— Такива са правилата на клуба.
Тайсън му показа шофьорската си книжка, мъжът провери името му в списъка, след това поиска Тайсън да се подпише, което той и стори.
— Благодаря ви, сър — каза мъжът. — Барът е надясно.
Тайсън тръгна по сводестия коридор. Отдясно имаше еркери, гледащи към пролива. Знаеше, че това са площадките, на които някога са били разположени големите оръдия, насочени към океана. Но и тези отвори също бяха зазидани с тухли. Той влезе в дълго помещение без прозорци. Вероятно използвано в миналото за склад на барут и гюлета, което сега бе превърнато във фоайе. Покрай лявата стена на помещението се простираше дълъг махагонов плот, а покрай дясната бяха разположени маси. Барът беше пълен и Тайсън с учудване забеляза, че имаше повече цивилно облечени посетители, отколкото униформени лица. Предположи, че клиентелата се състои главно от запасняци, цивилни гости и съпруги на военнослужещите.
Обстановката приличаше на всеки друг клуб, но клиентите бяха доста различни. Първото, което му направи впечатление, бе липсата на обичайната шумотевица, изпълваща кръчмите, в които хората се отбиват след работа. Посетителите разговаряха тихо и само от време на време се чуваше приглушеният смях на някой лейтенант в отговор на остроумието на неговия капитан.
Тайсън завеляза подполковник Левин, седнал в далечния край на бара. Премина през цялото помещение и отиде при него.
— Добър вечер, подполковник.
— Добър вечер, лейтенанте. Седнете. Тайсън седна на високия стол до Левин.
— Успяхте ли да разгледате клуба?
— Не, сър. Току-що пристигнах.
— Мястото е интересно. Вече не правят такива клубове. Това е исторически паметник с национално значение.
— Наистина ли?
— Да, записано е в информационната брошура на базата. Препоръчвам ви да я прочетете.
— Да, сър.
— Искате ли да станете член на клуба?
— Не съм сигурен. — Тайсън си запали цигара.
— Насърчаваме всички офицери да го направят.
— Да, сър. Зная.
— Всъщност, аз вече си позволих да ви запиша в клуба.
— Благодаря ви, подполковник — каза Тайсън и дръпна от цигарата си.
— Какво пиете, Тайсън? — погледна към него Левин.
