Тайсън остана с впечатлението, че Левин му задава въпроса така, както някой би могъл да попита „Към коя църква принадлежите?“, сякаш човек се раждаше с някакво предпочитание към определен вид алкохол или пък си го избираше за цял живот. Погледна към подполковник Левин. Той беше странна смесица от американски военен и нюйоркски евреин. Тайсън предпочиташе да си има работа с който и да e от тези два типа поотделно, но не и с двата заедно.
— Тайсън? Нещо за оправяне на слуха?
— Извинете, подполковник. Скоч със сода.
— Сали — обърна се подполковник Левин към барманката, — запознай се с лейтенант Тайсън, нов член на клуба.
Жената, която беше на средна възраст, му се усмихна приятелски.
— Добре дошъл във форт Хамилтън, лейтенанте.
— Благодаря ви, госпожо.
Тя го изгледа с любопитство, отбелязвайки дългата му коса и вероятно, рече си той, чудейки се защо е още лейтенант на четирийсет години.
— О, вие сигурно сте от полицията — внезапно просветна лицето на Сали.
Логично умозаключение, помисли си Тайсън. В полицията е възможно четирийсетгодишен мъж да бъде лейтенант, така че Сали бе успяла да съчетае възрастта на Тайсън с чина му. Той изчака, за да даде на Левин възможността да отговори някак по-тактично.
— Не, това е лейтенант Бенджамин Тайсън от армията на САЩ, който е следствен по обвинение в убийство.
— Боже мой! — зяпна широко Сали.
А Тайсън реши, че това е може би най-добрият начин за действие при подобни ситуации. Започваше да харесва Левин.
Подполковникът осведоми Сали, че предпочитаното питие на лейтенант Тайсън е скоч със сода, и Тайсън разбра, че ще е крайно неразумно да си поръча нещо различно, когато следващия път влезе в клуба.
Левин си поръча още един „Манхатън“, след това попита:
— Минахте ли вече през счетоводството? Имате право на известен аванс.
— Не, сър. Адвокатът ми ме посъветва да не приемам никакви пари.
— Така ли? Е, опитайте се да не плащате и на него и ще видим дали ще продължава да ви дава същия съвет.
— Да, сър. Виждате ли, това е другата причина, поради която не знам дали искам да стана член на клуба. Аз се явих тук, както ми беше заповядано, но има някои неща, които не мога да направя или просто няма да направя, защото адвокатът ми ме посъветва така. От друга страна, по думите ви би трябвало да се държа както подобава на офицер, за да стана част от тази база и нейната общност. Така че съм леко раздвоен и се надявам, че ще разберете защо не се държа както всеки друг новоназначен лейтенант.
— Сигурен съм, че адвокатският съвет не е единственото нещо, което най-меко казано възпира стремежа ви да си намерите мястото сред нас — ехидно подхвърли Левин.
— Така е, подполковник. Не се обиждайте, но се справях доста добре като цивилен.
Левин си запали нова пура и не отговори.
— Както сам имахте възможност да забележите току-що — продължи Тайсън, — вече съм малко стар, за да нося пагоните на старши лейтенант.
Барманката остави пред тях питиетата им и ги записа на сметката на подполковника. Левин вдигна чаша.
— Добре дошъл.
Тайсън също вдигна чашата си, но не се чукна с Левин.
— Благодаря ви, подполковник Левин.
Двамата мъже пиха, след това Левин каза:
— Утре ще си уредите личната карта, медицинския картон, униформата и всичко останало. Започнете отрано. Очаквам до вдруги ден в осемнайсет часа да сте уредили всичко и да сте готов да поемете задълженията си в армията.
— Да, сър. Какви ще са задълженията ми?
— Военното министерство нареди на командира на базата, а той разпореди на мен да ви възложим служебни задължения, които да ви позволят да разполагате с достатъчно време за личните си проблеми, които навярно са възникнали в резултат на неочакваното ви призоваване обратно на военна служба. Освен това, трябва да имате време, за да бъдете на разположение във връзка с провежданото разследване. — Левин изяде черешката от коктейла си. — С други думи, както ви казах, прикрепен сте към моя отдел и аз трябва да ви намеря някаква работа, която да не ви отнема почти никакво време.
— Защо просто да не ви докладвам всяка сутрин и вие да ми казвате какво конкретно трябва да направя за деня.
— Обмислих този вариант, Тайсън. Но той не съответства с трудовата етика в армията, а предполагам и с вашия личен трудов договор. Текущата работа е често отегчителна, унизителна и деморализираща.
— Да, сър. — Тайсън си спомни как веднъж го бяха прехвърлили за известно време на текуща работа и той бе стигнал до същото заключение. Да се правиш, че вършиш нещо, когато всъщност нищо не вършиш, е доста изнервящо и напрягащо. Но това беше едно време. Сега той по-скоро би предпочел да може да прекара времето до окончателното решаване на случая близо до своето семейство и адвоката си.
— Забелязахте ли една гранитна триъгълна сграда, когато идвахте към клуба? — попита Левин.
— Да, сър.
— Това е наблюдателната кула на базата.
— Така си и помислих.
— Не бъдете саркастичен, Тайсън. Става дума за укрепление, използвано за защита на бреговата батарея откъм сушата. Както и да е, в нея се намира Музеят на отбраната на пристанището. Знаехте ли, че тук имаме музей?
