— Предполагам, че принадлежността към офицерския корпус е бърз начин за придобиване на обществен статус и достойнство. Южняците винаги са го използвали. Защо тогава да не го използва и един евреин от Брайтън Бийч, Бруклин? Не е ли така, Тайсън?
— Не знам.
— Вижте, не съм чак толкова пиян. Просто искам да кажа, че ние всички сме равни по социално положение и всички сме джентълмени по силата на постановление на Конгреса.
— Да, сър.
Левин се наведе през масата.
— Но ще ви разкрия една несправедливост в тази система. Независимо, че армията не се интересува от произхода, образованието или социалното положение, ако става въпрос за повишение в чин, назначаване на някаква длъжност или придвижване напред в кариерата, те им обръщат голямо внимание, когато ви изправят пред военен съд. Разбирате ли?
— Горе-долу.
— Нека направя едно неприятно, но необходимо сравнение. Лейтенант Кели, командирът на взвода от случая в Май Лай, бе човек, израснал без каквито и да е привилегии и ако си спомням добре произхождащ от долните прослойки на средната класа. Вие сте напълно противоположния му тип на офицер и джентълмен. — Левин си дръпна от пурата и понижи глас: — Аз не знам какво, по дяволите, се е случило в онази болница, лейтенанте, но нека да приемем, че се е случило нещо, което не е било напълно редно и не е съответствало напълно на „Правилника за водене на сражение“ и на „Правилника за водене на сухопътен бой“. Нали? В такъв случай, Бенджамин Тайсън, от вас се е очаквало да проявите повече усет към моралните нюанси в събитията, отколкото се е очаквало от човек като Кели. Разбирате ли?
Тайсън не отговори.
— Вие носите повече вина и сте по-отговорен от нещастните глупаци, които са били около вас и са стреляли по безпомощните хора. Никой няма да прояви разбиране или състрадание към вас, никой няма да каже във ваша защита, че сте били просто един социално онеправдан мобилизиран тинейджър, който по-скоро е бил жертва на случилото се, отколкото злодей. Вие сте бил образован, зрял човек, доброволец и офицер. — Левин насочи пурата си към него. — Може да не сте натискал спусъка, но ако не сте направил нищо, за да спрете това — дори с риск за собствения си живот — тогава Бог да ви е на помощ. — Левин обвинително посочи Тайсън с пурата си. Двамата мъже се втренчиха един в друг, после Левин каза: — Ето в това е въпросът.
— Доброто социално положение също носи своите проблеми — отвърна му Тайсън.
— Вярно е. — Левин се облегна на стола си. — Следих всичко това във вестниците. Опитвам се да се поставя на мястото на съдебния състав във военния съд. Седя си тук, слушам свидетелските показания и ви гледам. Може би ви завиждам за добрия външен вид, за привилегиите в живота. Може би и малко ви се възхищавам. Представям си как си мисля, седейки в съдебния състав, че вие би трябвало да представлявате най-доброто в нашата цивилизация, крайния продукт на големия американски експеримент. Гледам ви на скамейката на обвиняемите и ми е трудно да възприема как сте могъл да бъдете замесен в онова, което твърдят, че се е случило там. И това ме ужасява, лейтенант Тайсън, защото ако вие сте бил способен да го извършите, каква надежда има за нас останалите?
— Честно казано, подполковник — каза Тайсън, — след Виетнам никога не съм допускал, че има надежда за който и да е от нас.
Левин изглеждаше разстроен. Тайсън си допи питието и запали нова цигара.
— А вие в известен смисъл имате право да ме разглеждате като продукт на нашата страна — продължи той. — Схващанията, които имах за дълг, за добро и зло, през 1968 — а бяха формирани не толкова под влияние на онова, което научих в армията, колкото от това, което ставаше в Америка. Открих, че ми е трудно да изпълнявам дълга си към държава, която не изпълнява дълга си към мен. Лоялността се основава на взаимност, подполковник. Гражданите и войниците дължат вярност на страната си, която в отговор им дължи защита, защото тя също има дълг за вярност към отделните си граждани. То е един вид подразбиращ се социален договор. Вероятно през 1968 — а не съм могъл да го формулирам така добре, но някъде в душата си съм чувствал, че страната ми е изоставила и мен, и хората ми, а и изобщо цялата ни армия в Югоизточна Азия.
Левин кимна с разбиране.
— Тежък аперитив преди говеждото за вечеря. Ето я и храната ни. Приятен апетит.
Двамата мъже се храниха в мълчание, после подполковник Левин каза с любезен глас, все едно до този момент разговорът им бе протичал съвсем леко и приятно:
— А сега не искате ли да подпишете клетвата си?
— Във вас ли е?
— Тук — Левин потупа по вътрешния си джоб. — Искате ли да я подпишете?
— Не, просто се питах дали я носите със себе си.
— Внимавайте, лейтенанте.
— Извинете, подполковник.
— Всъщност няма значение — сви рамене Левин. — Обадих се на школата във Вирджиния, за да поискам мнението им като юристи. Казаха ми, че клетвата, която сте подписал през 1968 — а все още е в сила. Просто знайте, че все още сте обвързан по силата на старата клетва.
— Разбирам.
Левин замислено предъвка парче хляб, глътна го и попита:
