Той отново се усмихна. Всъщност изобщо не си спомняше оградата. В онази сутрин през 1968 — а в главата му се въртяха съвсем други мисли и изобщо не бе обърнал внимание на архитектурата на мрачната административна сграда, изпратила милиони мъже на бойното поле. Погледна надясно, за да види кой е следващия обект от обиколката и за момент съзря отражението си в стъклената витрина на един от музейните експонати. Призна си честно, че униформата му стои добре. Повечето мъже изглеждаха добре в униформа. Оправи връзката си.
— Участвали ли сте в сражения във Виетнам? — попита го един женски глас.
Той се обърна по посока на гласа. Жената стоеше зад групата, беше малко по-висока на ръст от поколението, родено в началото на века. Тайсън се почуди откога ли стои там. Повечето от побелелите глави се извърнаха към нея.
— За какво сте получил всички тези медали? — добави Керън Харпър.
Той се изкашля и отговори:
— Повечето са за добро поведение. Получавах по един всеки път, когато се държах добре. Имам общо седем медала.
Няколко души се разсмяха.
— Защо не поразгледате малко музея сами? Ще се върна веднага — каза той на групата си. После си проправи път през скупчилите се край него пенсионери, хвана Керън Харпър под ръка и я поведе към входната врата. Когато излязоха навън на улицата между музея и Офицерския клуб, тя освободи ръката си.
— Лейтенантите не могат да хващат жените-майори под ръка по този начин — каза тя.
— Искате ли едно питие?
— Не. Последният път, когато пих заедно с вас, бе отразен във вестниците.
— А това ми създаде известни проблеми вкъщи — усмихна се той.
— Така ли? — Известно време тя помълча, после каза: — И на мен. Имах проблеми с приятеля ми, за който ви споменах. Полковникът от пехотата, онзи от Вашингтон. Но не би трябвало да ви казвам това.
Тайсън внезапно почувства лек пристъп на ревност. По принцип бе приел, че тя има приятел, но някак си не му се искаше да му го потвърждават. Насили се да се усмихне.
— Ще му напиша обяснително писмо. А вие ще напишете едно в моя полза.
— Разбира се, вижте какво, лейтенант, струва ми се, че ставате твърде фамилиарен.
— Извинете. Липсвахте ми.
— Спрете. Освен това сте лош екскурзовод.
— Знам.
— И трето, имам да ви казвам по-важни неща. Тайсън незабележимо си пое дълбоко дъх.
— Значи ли това, че в крайна сметка сте стигнали до някакво заключение в разследването си? — попита небрежно той.
— Стигнах до много заключения. — Тя се обърна в посока на Офицерския клуб. — Последвайте ме.
Тайсън я последва в клуба, през фоайето, към стръмното и тясно стълбище, което се извиваше нагоре съм втория етаж на клуба.
— Забележете, че този етаж е направен от тухли, а не от гранит, което означава, че е пристроен по-късно — отбеляза той, докато вървяха. — Навремето, когато брустверът е бил открит, тук са били разположени големите оръдия и…
— Знам, разглеждала съм музея. Какво ще стане с групата ви?
— Ще се качат обратно на автобуса и по време на целия път на връщане ще си говорят за нас.
— Постъпвате подло. — Тя подтисна усмивката си. — Мислех, че са ви симпатични.
— Подло е и да ги наричате симпатични. Аз не искам да доживявам до тяхната възраст.
— Може и да не доживеете. — Те стигнаха до дълга покрита тераса, остъклена от страната, гледаща към залива. През панорамните прозорци нахлуваше ярка слънчева светлина, която се разливаше в багрите на целия светлинен спектър върху пода.
— Открих, че тук, на втория етаж, има две приемни зали, но нито една от тях не е подходяща за провеждане на военен съд — каза Тайсън. — Искате ли да ги видите?
— Залите „Вашингтон“ и „Джаксън“. Знам ги.
— Чудесно. И как ги намирате? Таванът на зала „Вашингтон“ е чудесен образец на класически готически стил, но от друга страна залата „Стоунуол Джаксън“ е някак си по-интимна, ако разбирате какво искам да кажа.
— Тази сутрин сте в странно закачливо настроение. Тайсън погледна през остъклената стена. Долу вдясно от тях се виждаше новото крило със столовата, зад него бе крайбрежният булевард, а още по-нататък пролива, над който се извиваше дъгата на моста Верацано. Два-три километра навътре в залива се виждаше бреговата линия на остров Стейтън. Тайсън можеше да различи очертанията на сивия артилерийски форт Батъри Уийд, който беше от същия тип като форта, в който се намираше.
— Хубава гледка. — Той си запали цигара и попита: — А какво ще кажете за униформата, стои ли ми така добре, както очаквахте?
— Уверявам ви, че никога не съм си мислила за това, как бихте изглеждал в униформа. Но наистина ви стои чудесно. А и косата ви не е остригана твърде късо.
— Подстригах се късо. Но косата ми расте много бързо. Между другото, да сте намерила случайно чадъра ми?
— Не. Казах ви, че го забравих в самолета. Искате ли да ви го платя?
— Беше ми подарък. Защо просто не ми купите същия. Черен.
— Добре. Черен. Наредиха ми да предам доклада си за резултатите от предварителното следствие в срок от пет дни — каза Керън Харпър.
— Много добре. Тогава вече всички ще знаем за какво става въпрос.
