— Определено не. Освен ако не искате да ми създадете още повече проблеми, отколкото вече имам.
— Извинявайте. Не е било нарочно.
— За всеки друг на ваше място щях да кажа, че става дума за преднамерена тактика, за набиране на точки. Но всичко това беше колкото ваша, толкова и моя грешка. — Тя му протегна ръка: — Довиждане, лейтенанте.
Той хвана ръката й.
— Ще бъда в квартирата си довечера.
— А аз ще бъда в моята. — Тя се обърна и си отиде. Тайсън я проследи с поглед да се отдалечава с решителна походка по ярко осветената от слънцето тераса. Е, най-сетне се разбра, че и тя е от плът и кръв, помисли си той. Знаеше, че ще я види отново, както и че от това нищо няма да излезе, поне не в плътски смисъл. Но разбра, също както навярно бе разбрала и тя, че при други обстоятелства резултатът можеше да е съвсем друг. И когато дойдеше време да се сбогуват за последен път, и двамата щяха да изпитат задоволство от мисълта, че с нещо са променили живота на другия.
Бен Тайсън лежеше проснат на дивана в полумрака на дневната си. В малката стаичка бе задушно и горещо, той бе само по шорти. От изпотената бутилка студена бира върху ниската масичка се стичаше вода. Той седна и си пое дълбоко дъх. Три километровият крос по алеите на базата го беше изтощил.
— Твърде много пушиш, пиеш и си стар. Спомни си за изнурителната бойна подготовка в пехотата, която някога бе изкарал относително леко: четирийсет и пет километрови походи с пълно бойно снаряжение, по сто лицеви опори една след друга, катерене по скалите по високата близо двеста метра отвесната стена на един водопад по време на обучението в джунглите на Панама.
— Господи, тогава какъв здравеняк бях.
Той бавно се изправи и отиде до малкия вентилатор, монтиран на прозореца. Не знаеше каква е таксата за климатична инсталация, но и не го интересуваше, защото бе решил да живее при трудни условия, въпреки че решителността му постепенно се изпаряваше.
— Размекнал си се, Тайсън. Размекнал си се като жена.
Направи петдесет бързи подскока, после пристъпи към клякания. Докато се занимаваше с това, той огледа стаята. Беше прясно боядисана, и ако се съди по размерите, вероятно за това бяха отишли два литра и половина боя. Останалата част от приземния етаж се състоеше от малка столова и кухня. На горния етаж имаше две спални и малка баня. Всичките жилища в редицата тухлени къщи бяха напълно еднакви. До него живееха семейства с по едно-две деца.
— Тайсън — каза той на глас, — живял си без никаква представа за действителността.
Тук-там из къщата имаше евтини яворови мебели, държавна собственост, но му бяха казали, че може да си докара и свои. Опита се да си представи собствените си мебели в тази къща и реши, че ще се наложи да ги слага изправени, за да се поберат. Щеше да бъде по-доволен, ако му бяха дали едно от ергенските жилища, които наподобяваха доста хотелски стаи и бяха много по-удобни, отколкото това подобие на дом. Но някъде из коридорите на Пентагона някой слабоумен служител бе решил, че трябва да дадат на Бен и Марси шанс да живеят заедно. Много вероятно бе това решение да е било взето в стила на зоолозите, работещи в зоологическите градини, които определят къде и кога ценните екземпляри панда трябва да се съберат за разплод.
По стара армейска традиция дървения под беше лъснат до блясък, но върху него нямаше нито килими, нито мокети. На прозорците имаше щори, но не и завеси. Мебелировката на спалнята му се състоеше от пружинено легло с два матрака в метална рамка, нощно шкафче и овехтял скрин с чекмеджета. Във втората спалня имаше само едно легло, вероятно за Дейвид. Трябваше да се подпише за получените чаршафи и пешкири, явно се очакваше в крайна сметка да се обзаведе със свои собствени.
В кухнята намери готварска печка, хладилник и почти нищо друго. Нямаше машина за миене на чинии, но нямаше и чинии, така че всичко беше наред. Почуди се дали не трябва да си купи кафеварка и да покани подполковника и жена му на кафе. Парадна униформа и медали. Моля гостите да си носят чаши и лъжички.
Тайсън се изпъна и на няколко пъти вдиша и издиша дълбоко. Слънцето вече бе залязло напълно и стаята се осветяваше само от уличните лампи, които през щорите изпъстряха стаята със светли и тъмни райета. Не му бяха дали телевизор, а той не си бе направил труда да си купи радио. Примитивен американски стил. Даде си сметка колко крехък и колко встрани от средния статистически стандарт е бил предишният му живот в приказното предградие на Ню Йорк.
Това обаче не беше чак домашен арест, припомни си Тайсън. Трябваше да бъде тук само от полунощ до шест часа сутринта. Можеше да вземе метрото до Манхатън и да вечеря там с някого. Можеше дори да отскочи с колата до Гардън Сити, където да отиде в клуба си или вкъщи и да включи климатичната инсталация, да гледа телевизия, или да скочи във ваната. Но той не желаеше да прави това. Искаше да остане тук, да се поти, да се отегчава, да бъде сам, да мисли, да страда и да стане твърд и суров.
— Твърд и суров — каза той на глас.
