Баща ми ме разбираше. Знаеше, че имам нужда да летя. Защото се чувстваше по същия начин. Той никога не бе очаквал от мен да потисна моята драконова природа. Затова не искам да мисля, че Уил е отговорен за смъртта на единствения член от семейството ми, който ме обичаше заради това, което съм.
Тръсвам силно глава. Може би той е бил твърде млад тогава, за да ловува. Сигурно е било така! Дълбоко в себе си вярвам в това. Той е различен. Той ме остави да избягам. Не е възможно да е убил баща ми.
Но семейството му бе вероятният извършител. И сега те са на долния етаж.
Навеждам се и грабвам блузата. Трябва да се махна оттук, да избягам от тази къща, преди да е станало твърде късно. Докато все още мога. Но не съм в състояние да откъсна очи от стената. Сякаш съм видяла някаква ужасяваща катастрофа, която напълно ме е втрещила.
Звукът от затваряща се врата зад мен ме изважда рязко от вцепенението ми.
15
Опитвам се да се овладея, докато се обръщам към Зендър. Отблъсквам отчаяно страха си, боря се да не мисля за това къде ме е открил… за ужаса да се намирам в стая, тапицирана с кожата на представители на моята раса.
— Какво правиш тук? — пита той рязко.
— Търсех тоалетната. — Примигвам, за да скрия сълзите в очите си. Вдишвам предпазливо въздух през носа си, съсредоточена върху това да охладя топлината, която си пробива път през дихателната ми тръба.
— Има такава срещу кухнята. — Той накланя леко глава и ме изучава с тъмните си, проблясващи очи. — Защо се качи горе? — Погледът му се движи из стаята, стрелва се за миг към картата, преди да се спре отново на мен с проницателна суровост. — Защо си вреш носа наоколо?
— Не правя нищо подобно — отричам аз, преглъщайки надигащата се в гърлото ми топлина.
Той махва с ръка към блузата на Уил.
— Какво държиш там?
Стисвам смачкания плат.
— Нищо. Просто блуза.
— На Уил ли е? Защо си я взела? — Очите му се присвиват, клепачите му са ниско спуснати и подозрителни над тъмните му очи. — Не ми казвай, че си от онези момичета, които спят с кичур коса на гаджетата си. Не ми изглеждаш чак толкова жалка.
Погледите ни се срещат. Мълча, неподвижна като камък. Той посяга към блузата и аз отскачам назад. Знам, че реакцията ми е крайна — особено след заявлението ми, че това е „просто блуза“ — но нямам избор. Не мога да допусна тя да попадне в ръцете му.
Той тръгва заплашително към мен.
— Какво кроиш? И защо всъщност си тук?
Отстъпвам назад.
— Заради Уил. Харесвам Уил, това е всичко. Защо иначе да съм тук? — Блъсвам го в гърдите с длан. Гневът ми до такава степен е по-силен от паниката ми, че съм готова дори да го докосна. — Махни се.
Той не ми обръща внимание и продължава да настъпва.
— Мисля, че и той те харесва. И това се случва при него за първи път. — Оглежда ме арогантно, без да пропуска нищо. — Какво толкова специално има у теб, а?
Блъсвам се в писалището. Протягам назад ръка, за да се подпра на него. Изпъшквам при допира, когато си спомням. Ужасена, прибирам ръката си и се отдръпвам от тапицираното с кожа на оникс бюро.
Той се усмихва мрачно, не пропуска реакцията ми.
— Красиво, нали? — Ръката му докосва моята, когато се протяга и поглажда повърхността.
Стомахът ми се свива на топка. Страхувайки се да не ми се догади, аз се спускам покрай него, преди да съм казала или направила нещо ужасно. Нещо, което после няма да мога да поправя.
Той ме сграбчва и ме принуждава да се извърна отново към него. Отвратена от досега му, кожата ми припламва в златисточервено.
— Не си спомням последния път, когато Уил е харесвал момиче. Той не си позволява да харесва момичета. Не и откакто се разболя… което ме навежда на мисълта, че си нещо по-специално. Признавам, че съм любопитен.
Освобождавам ръката си и се втурвам покрай него, при което усещам въздушната вълна върху лицето си.
Но точно преди да се измъкна, той отново ме хваща и ме завърта към себе си. Точно тогава ме сграбчва ужасът, че може никога да не изляза от тази стая. Лицето му е толкова близо до мен, че виждам себе си в тъмното отражение на очите му.
— Искам да знам какво правиш тук?
Гърдите ми се повдигат силно и учестено под напора на горещата пара и огън, които клокочат в мен.
— Пусни я.
Гласът, който чувам, е като хладна, успокояваща вълна. Уил е на прага на вратата, свивайки и отпускайки пръстите на ръцете си.
Зендър продължава да ме държи.
— Хванах я да се върти наоколо.
Уил пристъпва напред, лицето му е като изсечено от хладен мрамор.
— Пусни я!
Зендър заема отбранителна позиция, държейки ме все още за ръката.
— Напъни си малко ума! Аз я хванах тук вътре!
— Вдигаш много шум за нищо. — Уил тръгва напред и ме издърпва от ръцете му. Аз се спъвам и в този момент Зендър грабва блузата от ръката ми.
— Не! — извиквам ужасена и се хвърлям напред, за да си я върна.
