Огнена светлина полностью

Докато оглеждам внимателно коридора, ми хрумва да скрия блузата някъде навън, може в храстите до улицата, откъдето по-късно мога да я взема, след като се измъкна оттук. Премислям бързо плана си, докато бързам надолу по коридора, доволна от себе си, но все още предпазлива. Откриването на блузата се оказа донякъде прекалено лесно.

Постепенно до слуха ми достига звук — глухи стъпки, които се изкачват по стълбите.

Обзема ме паника. Вмъквам се в най-близката стая и затварям вратата след себе си с тихо изщракване. Улавям резето на вратата и напрягам слух, за да чуя и най-лекия шум от другата страна. Сподавям пристъпа на френетичен ужас и на няколко пъти си поемам бързо въздух в опит да охладя белите си дробове. Да се преобразя точно в този момент би бил най-лошият сценарий.

Вторачила съм поглед във вратата, като че ли мога да видя през нея какво има от другата страна. Освобождавайки резето, отстъпвам крачка назад, после още една. Очите ми, без да мигат, са все така приковани във вратата, докато усуквам блузата в ръцете си. Сякаш бих могла някак да я убия, да спра съществуването и. Ако можех да се преобразя и да я изгоря, превръщайки я в пепел, без да задействам някоя противопожарна аларма, бих го сторила.

Минава известно време, без да влезе никой, и раменете ми малко по малко се отпускат. Вече дишайки по-леко, оглеждам стаята, в която се намирам.

И ужасът се стоварва върху мен с пълна сила. Не мога да помръдна. Очите ми се стрелкат в различни посоки е главозамайваща скорост.

Навсякъде около мен виждам… драконова кожа. Бюрото, абажурите на лампите, мебелите. Всички тези неща са тапицирани с плътта на моя вид. В гърлото ми се надига гняв.

Коленете ми поддават и се олюлявам. Пресягам се към един стол, за да се подпра на него, и след това отдръпвам ръката си с болезнен стон. Изпускам блузата, взирайки се с ужас в блестящата черна тапицерия, която докоснах — кожа на оникс, шокираше позната с нейните преливащи се нюанси на лилавото. Баща ми изплува в ума ми. Възможно ли е…

Не! Обзема ме неистова ярост. Затискам устата си с две ръце, за да не изкрещя — забивайки пръсти в бузите си. Очите ми парят и осъзнавам, че хлипам. По ръцете ми капят сълзи.

Продължавам да се оглеждам, въртя се в малък кръг, сдържам риданието си при вида на възглавниците на канапето, които са в наситения бронзов цвят на земните дракони — втория най-често срещан тип в нашата раса, отличаващ се със способността си да открива скъпоценни камъни, хранителна растителност, подземни води… изобщо всичко, свързано със земята. Да видя останките им тук, в тази къща, в пустинята, толкова далече от земята, която са обичали, е опустошително.

Извръщам глава, твърде отвратена, за да гледам отблъскващото доказателство за престъплението над моя вид.

Погледът ми се спира на огромна карта на Северна Америка на стената. Черни, зелени и червени флагчета са пръснати по нея, групирани главно в планинските райони, предпочитаните обиталища на дракитата. Стомахът ми се свива, когато разбирам предназначението им. Свалям ръце от лицето си и пристъпвам напред, омагьосана от гледката на всички тези черни флагчета. Толкова са много. Потръпвам при мисълта за това какво обозначават те.

Само две червени флагчета стърчат на картата, но са по-големи от останалите. Изолирани са, около тях няма нито зелени, нито черни знаменца. Едно е в Канада. Другото — в щата Вашингтон. Зони на изтребление? Мъртви зони?

Очите ми трескаво обхождат картата, спирайки се на Каскадите⁴, малкия ъгъл, където съм прекарала целия си живот. И там виждам други две флагчета. Едно зелено. И едно черно. Стисвам ръцете си толкова силно, че след известно време преставам да усещам пръстите си.

Зеленото знаменце е поставено в района на моя дом, а черното знаменце, което е в непосредствена близост, хвърля сянката си върху него. Едно-единствено черно знаменце. Машинално се сещам за татко. Той е единственият дракон, който е умрял от неестествена смърт през последните две поколения. Взирам се в самотното флагче, докато очите ме заболяват. Осъзнаването на мрачната ужасяваща истина ме кара да потръпна. Това флагче означава убийство.

В ума ми се загнездва страшно подозрение, което се увива около мен като змия. Уил може да е бил част от групата, погубила баща ми.

Чапарал е само на няколкостотин километра южно от нашия прайд… Трябваше да се досетя за това по-рано. Или може би съм го знаела още от самото начало. И просто съм отказвала да го приема. И сега, докато се взирам в картата, вече не мога да си затворя очите за този факт. Те очевидно ловуват в района на нашия прайд. И аз през цялото време съм знаела това.

Очите ми започват да ме смъдят и премигвам бързо. Ужасно е да си мисля това. Подозрението, което ме измъчва, е като горчив хап, заседнал в гърлото ми.