И този въпрос ме кара да осъзная къде съм попаднала. Аз съм в дома му, в бърлогата на врага. Тук ли водят пленените
— Толкова ли си разочарован да ме видиш? — питам аз, събирайки кураж. Баща му завива пред нас. — Вчера нямаше нищо против. — Почти се задавям при спомена. Миналата нощ за момент дори си помислих, че ще ме догони в къщата ми.
Той сграбчва ръката ми и ме спира. Тези негови променливи очи обхождат лицето ми въпросително. Усещам объркването му, неспособността му да ме разбере… И да си обясни защо съм тук.
— Исках просто да те видя, нищо друго… — Той замълчава смутено. — И не тук!
— Уил? Ясинда? Хайде!
Той трепва, когато чува гласа на баща си. Погледът му се стрелва над рамото ми.
— Можем да се виждаме някъде другаде. Казах ти как гледам на семейството си. Ти не трябва да си тук — казва той тихо.
— Е, тъй или иначе съм тук и няма да си тръгна. — Издърпвам ръката си и продължавам напред, извиквайки през рамо: — И тъкмо навреме, защото съм гладна.
— Ясинда — казва той умоляващо с нотки на отчаяние, които остават непонятни за мен. Сигурна съм, че непоколебимостта му да ме държи далече от дома и семейството си по някакъв начин е свързана с факта, че е ловец. Но какво общо има това с мен? Той не знае каква съм. Нито пък семейството му може да заподозре нещо само заради това, че е довел в дома си момиче.
Уил ме настига в кухнята, която е с блестящи повърхности и модерно обзавеждане. Чувствам тревогата му, когато минаваме през двукрилата стъклена врата и излизаме на терасата. Няколко лица се обръщат към нас. Никой не казва нищо.
Мистър Рътлидж махва с ръка към мен, докато отваря капака на барбекюто.
— Моля за малко внимание, това е…
— Ясинда — допълва Зендър, ставайки от стола си от ковано желязо със запотена бутилка сода в ръката. — Уил, не знаех, че ще водиш тук приятелка.
Ангъс дъвче чипс, взимайки си от голям пакет. Не си прави труда нито да стане, нито да каже нещо, просто ме наблюдава с враждебния си поглед.
— Пропуснал съм да го направя. — Уил ме съпровожда до една от градинските маси и ме представя на останалите: родителите на Зендър, няколко лели и чичовци и още братовчеди. Всичките несъмнено ловци. Освен тези под тринайсет години. Не мога да си представя наскоро проходилия малчуган със сока със сламка или ухиленото седемгодишно хлапе как ловуват. Или поне на този етап.
Те всички ме поздравяват, оглеждайки ме със същия хищен поглед, който видях в очите на бащата на Уил. Докато ядем, съм подложена на канонада от въпроси. Къде живея? Откъде идвам? С какво се занимават родителите ми? Имам ли брат или сестра? Спортувам ли? Сякаш съм на интервю. Господин Рътлидж изглежда най-заинтригуван от факта, че тичам… И че съм пробягала десетте километра до дома им.
— Тя е и доста бърза — добавя Уил почти неохотно, сякаш съзнавайки, че светският разговор е нещо задължително, въпреки нежеланието му да участва в него.
— Наистина ли? — казва мистър Рътлидж, повдигайки вежди. — Бягането на дълги разстояния изисква голяма издръжливост. Винаги съм се впечатлявал от хората, които притежават такива способности.
По време на разговора Зендър ме изучава през масата, мълчаливо и съсредоточено. Уил, който седи от едната ми страна, ми вдъхва известно спокойствие. Облекчение ми носи и машината, пръскаща миниатюрни хладни капчици вода, които подхранват кожата ми.
След като приключваме с обяда, лелите на Уил тръгват към кухнята за десерта. В този момент виждам своя шанс и скачам да помогна. В кухнята се измъквам с извинението, че трябва да използвам тоалетната.
Качвам се по стълбите, които гледат срещу входната врата. Маратонките ми тихо сноват по червената пътека. Отварям вратите една след друга и надниквам във всяка от стаите, докато най-накрая намирам тази на Уил.
Дори и да не бях усетила уханието му, с което беше пропита, пак щях да се досетя, че тази стая с дървена ламперия е неговата. На нея и липсва студената подреденост на останалите стаи. Леглото е оправено, но иначе всичко друго подсказва, че в тази стая живее някой. Нощната масичка е отрупана с книги и списания. Учебникът му по литература лежи отворен на бюрото, а до него е отворена тетрадка с наполовина написано есе. Там има и фотография в рамка на жена със златистокестенявата коса на Уил и аз знам, че това е майка му, защото виждам него в усмихнатото й лице.
Отмествам поглед, отварям килера и съзирам коша за пране под окачените над него дрехи. Започвам да ровя вътре и малко по-късно изваждам окървавената блуза с въздишка на облекчение. Стисвам я в треперещите си ръце и затварям вратата на килера. Вената на шията ми трескаво пулсира. Какво да правя с нея сега?
