Марк отвори очи и премигна срещу светлината, която се процеждаше през клоните над него. После се появи лицето на Алек, който засенчи светлината.
— Време беше — промърмори с въздишка на облекчение старият войник. — Бях започнал да се плаша, хлапе.
И тогава болката в главата му се върна — просто се бе пробудила малко по-бавно от него. Болка, която раздираше черепа му и изглеждаше по-голяма от мозъка. Той изстена, вдигна ръце към челото и напипа полузасъхнала кръв.
— Ох! — Само това успя да каже.
— Да, здравата се удари, когато катастрофирахме. Имаш късмет, че си жив. За щастие, разполагаш в мое лице с ангел хранител, който да се погрижи за теб.
Марк се надигна бавно, почти сигурен, че това ще е последното му усилие в живота. Все пак се справи. Той премигна и пред очите му изплуваха тъмни петна. После се огледа.
Намираха се на малка полянка сред дървета. Под него имаше килим от борови иглички, следващ неравностите на корените и натрупаните листа. На около стотина крачки по-нататък бергът бе полегнал на една страна, подпрян между два дъба, почти като някакво гигантско метално цвете. Корпусът бе огънат от ударите и отвътре се извиваше дим, но нямаше признаци за пожар.
— Какво стана? — попита объркано Марк.
— Не помниш ли?
— Ами не, след момента, когато нещо ме удари по главата.
Алек размаха ръце.
— Няма много за разказване. Разбихме се и аз те извлачих навън. После седях и те гледах как се мяташ, сякаш сънуваш кошмар. Пак ли спомените?
Марк имаше сили само да кимне. Не искаше да мисли за това.
— Претършувах берга, доколкото можах — продължи Алек, сменяйки темата. Марк му беше благодарен, че не прояви настойчивост. — Но димът ми пречеше да остана по-дълго. Веднага щом се уверя, че можеш сам да се справяш, ще се върна отново. Искам да разбера кои са тези хора — и защо направиха това, което направиха. Дори това да е последното дело в живота ми.
— Добре — съгласи се Марк. Сетне му хрумна друга мисъл, която пробуди тревогата му. — Ами онези кутии с вируса? Ако са се разбили и мястото вече е заразено?
Алек вдигна ръка и го потупа по гърдите.
— Зная, зная. Не се тревожи. На излизане погледнах в склада — кутиите са цели.
— Хм… а как действа вирусът? Искам да кажа… има ли опасност да се заразим? Ще знаем ли, ако е станало? — Никак не му се нравеше тази несигурност. — И какъв според теб е този вирус?
Алек се засмя.
— Синко, още един куп въпроси, на които нямам отговори. Ще трябва да попитаме специалистите, когато се върнем. Но според мен, освен ако не вземе да те мъчи някоя хрема, няма за какво да се безпокоиш. Спомни си, че поваляха жертвите мигновено, а ти още си на крака.
Тези думи като че ли поуспокоиха Марк. Силно заразен вирус.
— Ще го имам предвид — произнесе той уморено. — Според теб колко далече сме от селото?
— Нямам представа. Може да е много далече, но не е чак на другия край на света.
Марк се отпусна на земята, опря глава на ръцете си и затвори очи.
— Дай ми само няколко минути. После ще претърсим кораба. Кой знае какво има вътре.
— Прав си.
Половин час по-късно Марк вече крачеше из кораба и прескачаше отломките. Само че сега вървеше не по пода, а по една от стените. Малко се объркваше от това, че бергът е полегнал на една страна — странна игра с възприятията, заради която стомахът му се свиваше неприятно и главата го болеше по-силно. Но бе твърдо убеден, също като Алек, че трябва да узнаят кому принадлежи въздушният кораб. Очевидно вече нямаше да са в безопасност в планината.
Най-много информация можеха да извлекат от компютърната система, ала опитите на Алек не дадоха резултат. Компютърът не показваше признаци на живот. Оставаше им да се надяват на някой работещ преносим телефон или таблет, който да не е пострадал при катастрофата. Беше изминала цяла епоха, откакто Марк бе виждал подобна техника. Слънчевите изригвания бяха довели до повреждането на почти всички електронни уреди, а малкото оцелели изкараха толкова, колкото им издържаха батериите. Но щом разполагаш с берг, вероятно ще имаш и работещи батерии.
Бергът. Намираше се в него. Толкова бе странно колко много се бе променил светът само за една година. В началото, когато видеше берг, се радваше сякаш вижда живо дръвче. Вчера дори си мислеше, че повече никога няма да зърне въздушен кораб. А ето че сега тършуваше из един, за чиято гибел бе допринесъл сам, и търсеше заровени тайни. Беше вълнуващо, макар досега да намираха само боклуци, дрехи, части от строшена апаратура и още боклуци.
А след това попадна на злато. Истински, работещ таблет. Беше включен, тъкмо сиянието на екрана му привлече Марк. Беше се изтърколил в ъгъла на една от малките каюти. Марк го изключи веднага щом го вдигна — ако батерията му е изтощена, няма никакъв начин да я заредят.
Откри Алек в друга каюта, наведен над пътнически контейнер, който се опитваше да отвори с ругатни.
— Ей, виж какво намерих — похвали се гордо Марк и вдигна таблета. — При теб как е?
Алек се изправи и погледът му блесна от радост.
— Аз пък не намерих нищо и вече ми писна да се ровя. Я да видим какво има там.
