— Боя се да не изтощим батерията — рече Марк.
— Ами толкова по-добре ще е да погледнем по-скоро, не смяташ ли?
— Хубаво, но да излезем навън. Задушавам се в тая метална джунгла.
Седнали под сянката на едно дърво, Марк и Алек се надвесиха над таблета, докато слънцето продължаваше своя път през небосвода. Марк неволно изруга дневното светило заради жегата, с която не пропускаше да ги дарява. Налагаше се непрестанно да трие ръце от потта, докато натискаше копчетата на таблета.
Таблет. Още една забравена вещ. Вътре имаше игри, книги, стари програми от времето преди слънчевите изблици. И личен дневник. Но нищо свързано с работата. Докато не откриха картата. Очевидно не работеше със спътникова връзка — всички спътници бяха разрушени при изригванията. Изглежда, бе свързана с някакво устройство на берга, може би архаичен радар или друга полузабравена машинария. Програмата съдържаше данни за всички полети на кораба допреди падането му.
— Погледни това! — Алек посочи едно място на екрана. Маршрутите на полетите неизменно завършваха там. — Трябва да е щабът им или базата — както го наричат. Ако съдя по координатите, според оскъдните ми представи за този планински масив това ще да е на петдесет-шейсет мили оттук.
— Може да е стара военна база — предположи Марк.
Алек се замисли над думите му.
— Или бункер. Би било логично да съществува нещо подобно в планините. Отиваме там, момче. По-добре рано, отколкото късно.
— Веднага ли? — Марк все още не се бе възстановил от удара, но не смяташе, че старият воин предлага да изминат целия този път, преди първо да проверят какво става със селото.
— Не веднага. Първо ще се приберем да проверим какво е положението у дома. Да видим дали Дарнел е добре. И другите също.
Сърцето на Марк се сви при споменаването на Дарнел.
— Нали не си забравил какво открихме в берга? Стрелите и вируса. Няма начин тези хора да са се опитвали да ги заразят с обикновен грип.
— Прав си. Неприятно ми е да го призная, но е така, хлапе. Не очаквам кой знае какви добри новини, когато се върнем. Въпреки това се налага да идем. Така че да вървим.
Алек се изправи и Марк го последва, като прибра таблета в задния джоб на панталона. Би предпочел да се върне у дома, вместо да се захващат с онзи бункер.
Поеха на път и Марк отново трябваше да търпи болката в главата. Но колкото повече се отдалечаваха, толкова по-добре се чувстваше. Дървета, слънце, храсти и корени, катерички, буболечки и змии. Въздухът бе топъл и свеж, ухаеше на смола и на обгорена трева. Бергът се бе отдалечил доста повече от селото, отколкото си мислеха, и се наложи да нощуват на два пъти. Хранеха се с дребни животни, които Алек улавяше.
Следобед на третия ден от атаката на берга най-сетне стигнаха селището.
Марк и старият войник бяха на миля от него, когато за пръв път ги лъхна непоносимата миризма на смърт, разнасяна от горещия вятър.
Оставаха само няколко часа до залез-слънце, когато двамата стигнаха подножието на хълма, на който бяха построени къщурките и колибите.
Марк бе откъснал парче от ризата си и го бе завързал на носа и устата. Притисна кърпата с ръце, докато наближаваха селцето. Миризмата беше ужасяваща. Почти я усещаше на езика си — миризма на разпад, гнило, смърт. Сякаш бе глътнал нещо развалено. Борейки се с напъните да повърне, той продължи да се катери нагоре, изпълнен със страхове какво ли ще види след атаката.
Дарнел.
Марк не хранеше почти никакви надежди, бе сигурен, че приятелят му е мъртъв. Но какво е станало с Трина? С Лана? С Мъглата и Жабока? Дали са живи? Дали са се разболели от онзи гаден вирус? Той спря, когато Алек протегна ръка и го докосна по гърдите.
— Добре, чуй ме сега — рече старият воин с приглушен заради кърпата на устата глас. — Трябва да си изясним някои неща, преди да се качим горе. Не бива да позволяваме на чувствата да ни управляват. Каквото и да видим там, задача номер едно ще е да спасим колкото се може повече хора.
Марк кимна и понечи да продължи, но Алек го спря отново.
— Марк, искам да знаеш, че двамата с теб сме в една и съща лодка. — Той говореше напрегнато, като учител, който държи да внуши важна част от урока на своя ученик. — Ако се качим там и започнем да прегръщаме хората, да плачем и да вършим безполезни неща само защото сме съсипани от мъка… това няма да помогне на никого. Дори в дългосрочен план ще има обратен ефект. Разбра ли ме? А ние трябва да мислим за бъдещето. Колкото и егоистично да звучи, трябва първо да опазим себе си. Чу ли ме? Да опазим себе си. Иначе никому няма да можем да помогнем.
Марк го погледна в очите и видя там нещо твърдо като скала. Разбираше, че Алек е прав. Очевидно ставаше нещо голямо — за това говореха информацията от таблета, картата и постъпките на двамата от берга.
— Марк? — Алек щракна с пръсти, за да привлече вниманието му. — Отговори ми, приятелче.
— И какво предлагаш? — попита младежът. — Ако видим там болни хора — ако стрелите са разнесли заразата, — да стоим настрана от тях ли?
Алек отстъпи назад с изменено лице.
