— Мутация, адаптация, изменение в силата — кой знае? Има нещо. Изглежда обаче, че колкото повече се разпространява, толкова по-дълго време му е нужно да убива. Може би целта е по такъв начин да се разнася сред по-голяма част от населението. Двамата с Марк не бяхте там, но трябваше да видите с каква бързина измираха първите жертви. Нищо общо с Мъглата. Кървава и страшна гледка в продължение на няколко часа, а после всичко приключи. Хората се мятаха и кървяха и с това само допринесоха за разпространението на болестта.
Марк се радваше, че е пропуснал тази сцена. Но като се имаше предвид какво бе преживял Дарнел, тези хора бяха извадили късмет, че всичко е свършило така бързо. Марк си спомняше твърде ясно как момчето си блъскаше главата в стената.
— Нещо става с главите им — промърмори замислено Трина.
Останалите я погледнаха. Току-що бе произнесла на глас нещо банално и същевременно много важно.
— Определено е свързано с главите — потвърди Марк. — Всички се оплакваха от силно главоболие. Губеха разсъдък. Дарнел халюцинираше — беше се побъркал. После Мъглата. И Жабока…
— Дали пък не са стреляли по хората с различни вируси? — зачуди се Трина. — Защо да смятаме, че е бил един и същ?
Марк поклати глава.
— Аз открих кутиите в берга. Всичките имаха един и същ обозначителен номер.
Алек се изправи.
— Ако мутира и ако някой от нас го е пипнал, да се надяваме, че ще ни остави поне седмица, преди да ни захлопат дъските. Хайде, да тръгваме.
— Страхотно заключение — промърмори Трина и се изправи.
Само след броени минути те отново бяха поели на път.
По някое време в късния следобед забелязаха признаци за близостта на поредното селище. Беше встрани от картата, която Алек бе начертал, но Марк успя да зърне между дърветата няколко големи дървени постройки. Сърцето му трепна при мисълта, че там може да има голяма група заселници.
— Няма ли да ги навестим? — попита Лана.
Алек, изглежда, преценяваше внимателно всички за и против, преди да отговори.
— Хм. Не зная. Нямам търпение да стигнем нашата цел. Не знаем нищо за тези хора.
— А може би сега е моментът да научим — възрази Марк. — Не е изключено да знаят нещичко за бункера, щаба или както ида се нарича онова място, откъдето е дошъл бергът.
Алек го погледна, видимо разколебан.
— Аз също мисля, че трябва да идем и да проверим тази възможност — обади се Трина. — Ако не друго, поне ще ги предупредим за това, което ни сполетя.
— Добре — съгласи се Алек. — Един час.
Миризмата ги пресрещна веднага щом вятърът смени посоката си, тъкмо когато приближаваха първите малки къщурки със скосени покриви. Миризма на гниеща плът.
— Уф! — възкликна Алек. — Ето пак. Да се връщаме назад.
В този момент всички видяха откъде идва миризмата. Малко по-надолу по пътеката имаше нахвърляни на купчина трупове. После се появи една фигура. Малко момиче вървеше право към тях, заобикаляйки зловещата купчина. Беше около петгодишна, със сплъстена черна коса и мръсни дрехи.
— Ей, хора — рече Марк. Когато другите погледнаха към него, той кимна към момичето. Тя спря на двайсетина крачки от тях. Лицето й бе изцапано и тъжно, гледаше ги мълчаливо с хлътнали очи. Миризмата на гнило изпълваше въздуха.
— Здравей, мъничка — повика я Трина. — Добре ли си? Къде са родителите ти? Къде са останалите хора от селото? И те ли… — Тя не довърши и погледна към купчината трупове.
Момичето отговори с тих глас и посочи гората зад Марк и другите:
— Всички избягаха в гората. Избягаха надалече.
Марк не знаеше кое в гласа й го накара да потрепери, но така стана и той не можа да сдържи порива си да погледне през рамо в посоката, в която гледаше тя. Там нямаше нищо, само дървета и храсти, и огрени от слънцето поляни.
Той погледна отново момиченцето. Трина вече я доближаваше, което, разбира се, накара Алек да възрази.
— Не бива да го правиш — подвикна той, ала в гласа му не се долавяше увереност. Едно беше да оставиш на отредената им съдба възрастни хора, способни да се грижат за себе си. Може би дори беше оправдано да ги отървеш от мъките, както бе постъпил с Жабока. Но пред тях стоеше дете и нещата бяха съвсем различни. — Поне се постарай да не я докосваш — заради всички нас.
Момичето трепна и неволно отстъпи няколко крачки, когато Трина я доближи.
— Всичко е наред — успокои я Трина и спря. После се наведе. — Ние сме твои приятели. Дойдохме от друго село като вашето, където има много дечица. Ти имаш ли приятели тук?
Момичето кимна, после като че ли си спомни нещо. И поклати тъжно глава.
— Няма ги вече, така ли?
Кимване.
Трина погледна към Марк с разплакани очи, сетне насочи вниманието си към момичето.
— Как се казваш? — попита. — Аз съм Трина. Ще ми кажеш ли твоето име?
— Диди — произнесе момичето след дълга пауза.
— Диди, така ли? Харесва ми това име. Много е сладко.
— Брат ми се казва Рики.
