Зачуди се дали да не събуди Трина. Тя би разбрала нуждата му от компания. Дори няма да е нужно да й разказва за кошмара си. Ала изглеждаше толкова спокойна в съня си, че Марк се отказа, макар и неохотно, от тази мисъл. Щеше да изпитва вина, че я е лишил от почивка. Не само ги чакаше дълъг преход през новия ден, но тя трябваше и да наглежда Диди. Марк легна пак и взе да се намества, търсейки удобна поза. Не искаше да заспива. Бушуващи водни потоци, писъци на давещи се хора. Трескав, вцепеняващ страх, докато бягат. Дори буден, той все още виждаше онова помещение под Ню Йорк, където за пръв път бе срещнал Лана и другите. Обветреното лице на Алек, докато им обясняваше, че след слънчевите изригвания най-голямата заплаха е прииждането на цунами. Изригванията бяха опустошителни, те щяха да нанесат катастрофални промени из целия свят и да предизвикат покачване на температурата. Което означаваше бързо разтопяване на полярните шапки и повдигане на морското равнище с тревожни темпове. С други думи, след броени часове остров Манхатън щеше да се озове под водата. Обясни им всичко това, докато все още бяха под земята, в малка стая с вече залят под.
През тази нощ спомените на Марк го измъчваха още час — но той знаеше, че сънят ще е дори по-страшен. Беше уплашен дори от това, че ще се изплаши.
Въпреки усилията си в края на краищата заспа. Сънят се стовари върху него като студени, разпенени вълни.
Небостъргачът „Линкълн“ е една от най-новите и най-високите сгради в Ню Йорк. Една от малкото с директен достъп до подземната железница. Алек настоява, че това е мястото, където трябва да отидат. Казва, че има на телефона си няколко карти на субтранса, но се притеснява дали ще стигнат навреме. Марк вижда, че на лицето на стария войник е изписано съмнение — в противовес на решителното поведение, което демонстрира. А Марк е готов да се обзаложи, че дори да затворят Алек в клетка с десетина гладни лъва, той само ще се подсмихне пренебрежително, докато решава кой от тях да убие пръв.
Небостъргачът „Линкълн“, повтаря си Марк. Да стигнат до там, а може би след това ще открие семейството си.
Те тичат из привидно безкрайните тунели под града. Алек е най-отпред, после жената, с която е заявил, че има удоволствието да работи от много години: Лана. След тях е момче на възрастта на Марк, което се представя като Дарнел, и момиче с прозвище Мъглата — също тийнейджър, но малко по-голяма, може би на осемнайсет. Зад нея подтичва някакъв тип, нисък и набит, с яки мускули. Мъглата им го представя като Жабока, освен прякор не добавя име. Следват Марк и Трина, а най-отзад е момче на име Бакстър. Той е най-малкият от тях, може би на тринайсет, но Марк вижда, че е куражлия. Сам настоява да застане на опашката, казва, че ще пази другите, ако ги издебнат в гръб. Марк се надява, че ще има достатъчно време да се сприятели с него.
— Дано знае какво прави — подхвърля тихо Трина. Двамата бягат един до друг и Марк осъзнава, че е споходен от нелепата мисъл колко ще е хубаво, ако сега се изтягат на морски бряг, а слънцето току-що е залязло във водата. Дори благодари на съдбата, че Трина не може да му чете мислите.
— Знае — отвръща запъхтяно Марк. Не иска да се издаде, че трепери от страх пред това, което би могло да ги сполети в тъмните тунели. Трябваше да стане почти на седемнайсет, за да разбере какво е шубе.
— Цунами — произнася Трина, сякаш за да му припомни за заплахата. — Намираме се насред подземната железница на Ню Йорк, а трябва да се страхуваме от някакво си цунами?
— Ние сме под земята — отвръща Марк. — И в случай че си забравила, градът е на брега на океана. Водата винаги се стича надолу. Нали се сещаш, гравитация и прочее.
Той усеща навъсения й поглед и знае, че си го заслужава. Няма начин нервността и безпокойствието му да не изплуват накрая на повърхността. Опитва се да се спаси по единствения начин, който смята за правилен — честността.
— Извинявай — промърморва. Вече е доста изтощен от бягането. — Но проблемът е, че ужасно ме е страх. Наистина съжалявам.
— Няма нищо. Не исках да прозвучи като въпрос, а само колко налудничаво изглежда. Слънчеви изригвания и цунами. Допреди няколко часа тези въпроси изобщо не бяха в моя дневен ред. Ама съвсем никак.
— Гадно е — отвръща Марк, тъй като не успява да измисли нищо повече. Сега не му е до подобни приказки — те само засилват тревогата му.
Алек забавя крачка, когато стигат края на последния тунел. Спира и се обръща към тях. Всички дишат тежко, тялото на Марк е плувнало в пот.
— Сега ще преминем през една от новите секции — обяснява Алек. — Там ще има хора и един Господ знае в какво настроение ще бъдат. Понякога хората могат да бъдат непредсказуеми и зли, когато си мислят за края на света.
