Той се настани непосредствено до Трина и детето, унесе се в мисли за миналото и после заспа само за да стане отново жертва на най-черните си спомени.
На Марк са му нужни само няколко минути, за да си даде сметка, че Алек е човекът, до когото иска да е близко, докато се приберат в безопасност у дома. Той не само обезвреди тримата нападатели, но е и бивш войник, привикнал да издава заповеди и да взема решения.
— Понякога можеш да се довериш на слуховете и приказките — обяснява старият воин, докато шляпат из водата в тунела малко по-нататък от мястото, където бяха нападнати от тримата бандити. — Макар че в повечето случаи това са само бръщолевения на хора, желаещи да те впечатлят с познанията си. Но когато повечето слухове повтарят едно и също, трябва да си нащрек. Вероятно се чудите какво се опитвам да ви кажа.
Марк поглежда към Трина — едва различава лицето й на светлината на фенера, който носи Алек. Тя му отвръща с въпросителен поглед: кой е този тип? У нея е кутията с храна, която намериха по-рано. Пази я сякаш е съкровена реликва. Не дава на никого да я докосне. Засега.
— Да, чудех се — признава накрая Марк.
Алек спира и се завърта, бърз като нападаща змия. В началото Марк си помисля, че отговорът му не се е понравил, че е възприет като подигравка и старият воин ще го удари. Но вместо това Алек вдига пръст.
— Имаме един час да се измъкнем от тия подгизнали тунели. Чухте ли ме? Един час! — Той се обръща и ускорява крачка.
— Чакай, какво? — пита Марк, докато подтичва зад него. — Какво искаш да кажеш? Защо? Не мисля, че е добра идея да излезем горе, преди да разберем…
— Слънчеви изригвания.
Произнася тези две думи сякаш са достатъчни и не е нужно да се говори повече. Сякаш другите веднага трябва да разберат за какво иде реч.
— Слънчеви изригвания? — повтаря Трина. — Това ли е станало горе?
— Тъкмо това, моя прекрасна лейди. Нищо повече.
Марк не знае какво да мисли. Ако слънчевите изригвания са толкова страшни и са засегнали целия свят, тогава трябва да забрави надеждите да види отново семейството си.
— Откъде знаеш?
Гласът му трепери. Алек отвръща с твърд и непоколебим глас.
— Защото има твърде много хора от различни места, описващи едни и същи събития. Вероятно медиите са отправили предупреждение малко преди това да е станало. Вече е ясно, че са слънчеви изригвания. Страшна горещина и радиация. Никакъв шанс за спасение. А светът си мислеше, че ще може да се справи с подобно нещо. Само че е сгрешил, ако питате мен.
И тримата се умълчават. Алек продължава напред, Марк и Трина все така го следват. Свиват на завоите, влизат в различни тунели и избягват други хора, когато ги чуят. Сърцето на Марк се е свило болезнено. Няма представа как да се справи в подобна ситуация. Отказва да повярва, че семейството му е загинало, и се заклева, че няма да се умири, докато не ги намери и не се увери, че са в безопасност. По някое време Алек спира насред дълъг коридор, който на пръв поглед по нищо не се отличава от предишните.
— Тук имам няколко приятели — казва той. — Пратих ги да потърсят храна и да съберат новини. Работил съм с Лана от години. Двамата бяхме служители в Министерството на отбраната — тя е бивш военен като мен. Медицинска сестра от армията. Останалите събрахме по пътя. С вас сме повече от достатъчно — повече няма да вземаме, инак никога няма да се измъкнем.
— Да се измъкнем къде? — пита Марк.
— В горния свят — отвръща Алек и това е последното нещо, което Марк очаква да чуе. — В града, колкото и ужасно да ви звучи. Докато сме тук, вероятно ще сме в по-голяма безопасност. Но трябва да се качим горе, преди тунелите да се наводнят, инак всички ще загинем.
Марк се събуди и се обърна на другата страна. Едва сега забеляза, че диша тежко. А дори не бе стигнал до най-лошата част. Не искаше да си спомня нито миг от онзи ден. Да го преживява отново.
Моля те, помисли си той. Моля те, не и тази вечер. Не мога.
Не знаеше дори към кого се обръща. Дали говори на ума си? Може би е пипнал болестта от Жабока и сега полудява?
Той се завъртя по гръб и се загледа към клоните и звездите над тях. В небето нямаше дори най-слаб намек за изгрев. Беше толкова тъмно. Щеше му се да е вече сутрин и поне за известно време да не го заплашват спомени. Може би ще успее да остане буден до сутринта. Той седна и се огледа. Не се виждаше много, само силуетите на дърветата и очертанията на приятелите му, налягали наблизо.
