Алек си проправяше път през храсталаците в продължение на около трийсетина метра, после спря. Марк вдигна глава и видя, че отпред има широко място, където храстите са смачкани и изпотрошени. Очевиден признак за борба. Сърцето му се сви.
— О, не! — бе всичко, което успя да каже.
Алек продължаваше да обикаля приведен наоколо.
— Прав си. Няма съмнение, тук са ги заловили. Виж, храстите от тази страна са стъпкани до земята. Сякаш поне двайсетина души са минали през тях.
Марк трябваше отново да овладее надигащата се паника.
— И какво ще правим? Ще се върнем назад или ще тръгнем след тях?
— По-тихо, хлапе. Инак и нас ще спипат.
— Хайде да се връщаме — прошепна Марк. — Както се казва, да се прегрупираме и да решим какво ще правим. — Щеше му се да продължат по следата, но по-разумната част от него настояваше първо да обмислят действията си.
— Нямаме време да…
Гласът му бе прекъснат от силен метален звук, рязък като изстрел на оръдие. Марк тупна по корем, почти очаквайки стените на каньона да рухнат отгоре им.
— Какво беше това? — попита той.
Но преди Алек да отговори, звукът се повтори отново. Кратко, пронизително бръмчене, което разтърси земята и остави затихващи трусове, след като приключи, от които храстите около тях подскачаха. Звукът отекна отново и земята под тях внезапно започна да се издига към небето.
Марк скочи на крака и дръпна Алек за ръката. Районът наоколо се тресеше и издигаше и той трябваше да положи усилия да не падне отново. Знаеше, че това, което се случва, граничи с безумието, и отново започна да се тревожи за разсъдъка си. Но земята под краката им не само се издигаше, ами и накланяше. Той се огледа трескаво, толкова стъписан и объркан, че не знаеше какво да прави. Алек, изглежда, бе в същото състояние. Марк пръв се пробуди от шока.
Умът му се проясни и той забеляза едновременно няколко неща.
Първо, това не беше някакво мощно земетресение, повдигащо дъното на долината нагоре. Издигаше се само малка част, разчистената зона, на която стояха. Дърветата около тях не помръдваха, поклащаха се само листата им от лекия вятър. Второ, бавното и равномерно повдигане и завъртане му даде възможност да забележи, че половината от движещата се част всъщност потъва в земята. И че се намираха върху плоскост с овал на форма.
Третото бе, че всичко това бе придружено от метално стържене.
— Това е някакво механично приспособление! — извика той и побягна, следван от Алек. — Завърта се на панти.
Алек кимна отсечено, докато двамата набираха скорост — вече тичаха по нарастващ наклон, спускайки се към мястото, откъдето можеха да скочат на неподвижната земя. Първоначалният изблик на паника у Марк сега бе заменен от любопитство. Очевидно се бяха озовали върху някаква масивна врата. Но защо тя бе толкова…
Двамата с Алек пробягаха още няколко метра и сега им оставаше само да прескочат последния тесен участък, за да се озоват в безопасност. Те стигнаха границата на горичката, навлязоха вътре и се скриха зад същия дънер, който бяха използвали по-рано за прикритие. Марк подаде глава иззад дънера, за да види края на представлението. Горният край на овалния капак сега се издигаше на петнайсетина метра, а долният ръб се бе скрил напълно в земята. Капакът продължаваше да се върти върху метални механизми, стърженето им сега се чуваше по-ясно.
— Прилича на преобръщаща се монета — подхвърли Алек.
— Доста големичка. И се преобръща доста бавно — съгласи се Марк.
След още няколко минути овалният капак застана съвсем вертикално, половината в земята, половината отвън, но продължаваше да се върти. Скоро дръвчетата и храсталаците се обърнаха наопаки и едва сега Марк можа да види какво има на обратната страна на монетата — равна, сивкава, наподобяваща бетон повърхност, с издълбани на равни разстояния улеи. Не след дълго овалът полегна на дъното на долината, обърнат към небето, в очакване нещо да се приземи върху него. Върху металната плоскост имаше куки и вериги, вероятно за закрепване на това, което щеше да се приземи.
Площадка за кацане, помисли си Марк. Площадка, на която да се приземява бергът. Или берговете.
— Защо почвата и храсталаците от другата страна не падат? — учуди се той. — Прилича на магия.
— Изкуствени са, като гумена ръкавица — отвърна войникът. — Да не мислиш, че всеки път ще излизат да ги засаждат наново?
— Изглеждаха съвсем истински. — Марк беше възхитен. Участъкът от подвижна земя надхвърляше няколкостотин крачки в диаметър. — Мислиш ли, че са ни видели? Долу сигурно има камери.
Алек сви рамене.
— Не е изключено. Можем само да се надяваме, че не са ги гледали в този момент.
Металната „монета“ се приплъзваше бавно по повърхността и след минути щеше да закрие напълно отвора. Марк се зачуди дали и Алек си мисли същото като него.
— Да го направим ли? — попита той. — Бергът може да се приземи съвсем скоро — това е единственият ни шанс.
В началото ветеранът изглеждаше удивен, сякаш Марк бе прочел мислите му. После на лицето му разцъфна усмивка.
— Май е единственият начин да слезем долу, а?
— Може би. Сега или никога.
