— А камерите и пазачите? Рискът ще е голям.
— Но приятелите ни са там.
Алек кимна бавно.
— Казано от истински войник.
— Да вървим тогава.
Марк се надигна, но остана приведен, облегнат на дървото, зад което се бяха притаили. Трябва да го направят, преди да е размислил, и знаеше, че Алек ще го следва по петите. В единия край все още имаше отвор с ширина около пет метра. Той си пое дълбоко въздух и хукна нататък, в очакване всеки миг от отвора да проехтят изстрели или да изскочат дебнещи войници. Но нищо такова не се случи.
Стигнаха отвора, Марк спря, приклекна до ръба и надзърна вътре. Алек направи същото. Младежът се притесняваше от приближаващия се край на грамадния похлупак. Ако се спусне внезапно и без предупреждение, ще ги пререже надве.
Долу цареше мрак, но той успя да различи мостче от сребрист метал — скрито в сенките, — което обикаляше овалната шахта по края. Нямаше никакви лампи, нито пък се виждаха хора. Той погледна нагоре и с тревога установи, че капакът е съвсем близо. Оставаха им най-много една-две минути.
— Трябва да провесим крака и да скочим на това — рече Марк и посочи мостчето. — Мислиш ли, че ще можеш да го направиш? — подхвърли той с усмивка.
Алек вече действаше.
— Доста по-сръчно от теб, хлапе — отвърна и му намигна.
Марк се обърна по корем и се спусна надолу в шахтата.
Улови се здраво за ръба на отвора и залюля крака. Алек бе на две крачки пред него. Ветеранът пусна ръба, прелетя делящото го разстояние и се приземи с пъшкане на мостчето. Марк се опита да прогони от съзнанието си представата как пропуска мостчето и полита в бездната. Преброи до три, след това се залюля напред. Инерцията го понесе към стената и докато се отделяше от ръба, той видя, че отворът над тях съвсем се е стеснил. Последното, което мярна, бяха сияещите сопла на спускащия се от небето берг. След това го изгуби от поглед и тупна върху Алек.
Нужни им бяха няколко секунди, за да разплетат ръце и крака. Алек ругаеше и сумтеше, в един момент Марк започна да се изплъзва през ръба на мостчето и старият воин трябваше да го хване. Издърпа го и на мига възобнови ругатните. Почти веднага след това над тях се чу оглушителен тътен и гигантският механизъм се затвори. Обгърна ги непрогледен мрак.
— Страхотно — изсумтя Алек. — Нищо не виждам.
— Извади таблета — предложи Марк. — Зная, че батерията му е почти изтощена, но нямаме друг избор.
След още сумтене и ругатни в шахтата се появи бледо сияние. За миг Марк бе споходен от ужасната мисъл, че са се върнали в тунелите на субтранса и тичат на светлината от телефона на Трина. Пробуждаха се спомени, но той ги прогони. Имаше усещането, че следващите няколко дни ще му осигурят нови преживявания от същия тип. Въздъхна и се зачуди кога ли ще може да прекара една нощ в здравословен сън.
— Видях берга да се спуска точно когато скочихме — рече Марк, връщайки се към настоящето. — Така че вероятно не разполагат само с един.
Алек въртеше таблета в различни посоки, за да освети наоколо.
— Да, чух двигателите. Предполагам, че площадката се снижава надолу и бергът маневрира встрани, а после тя се връща и заема първоначалното положение. Най-добре да побързаме, преди да се появят тукашните обитатели.
Алек престана да движи таблета и го нагласи така, че да осветява входовете към двете камери от другата страна на тунела, в който стояха. Дълбоки следи в пода сочеха местата, където берговете са били изтегляни от площадката за кацане, след като тя се спусне. И двете камери бяха тъмни и пусти.
Мостчето, обикалящо отвора в централната част, бе широко четири крачки и когато тръгнаха по него, то започна да се клатушка и поскърцва. Конструкцията издържа, ала сърцето на Марк не се успокои, докато не я прекосиха напълно. Едва сега той въздъхна и доближи овалната врата с валчеста дръжка в средата, като в подводниците.
— Този комплекс е бил построен много отдавна — каза Алек, докато подаваше таблета на Марк. — Вероятно за да приюти важни правителствени чиновници в случай на световна катастрофа. Жалко, че никой не е успял да се добере дотук — сигурен съм, че повечето от тях са се изпекли като обикновените хора.
— Много мило — подхвърли Марк и посочи дръжката. — Смяташ ли, че е заключена?
Алек вече бе пристъпил напред, сграбчи дръжката с две ръце и напъна мишци, сякаш предполагаше, че няма да поддаде веднага. Но щом го стори, дръжката се завъртя на цял оборот, прати го на една страна и той се сблъска с Марк. Двамата се олюляха, разпериха ръце и тупнаха на мостчето, като Марк бе отгоре.
— Хлапе — рече Алек. — Днес имах повече мигове на близост с теб, отколкото се надявах за целия си живот. Ако обичаш, постарай се да не падаш от мостчето — ще ми е нужна помощта ти тук.
Младежът се разсмя, дръпна се от Алек и се надигна.
— Жалко, че нямаш деца, старче. Помисли си само какъв дядо щеше да бъдеш.
— Да бе — изсумтя за пореден път старият войник. — И щях да ги изгубя, когато от небето се спуснаха пламъците.
