Това моментално съсипа доброто им настроение. Марк неволно си спомни за своите родители и за Мадисън. Макар да не знаеше какво се е случило с тях, в главата му изникнаха всякакви ужасни предположения.
Алек забеляза потиснатото му настроение.
— О, по дяволите, съжалявам. — Той се пресегна и го стисна за рамото. — Момче, чуй ме и ме изслушай внимателно. Казвам го с цялата искреност, на която е способен един стар глупак — съжалявам за това, дето го изтърсих преди малко. Съчувствам ти за загубите, които е трябвало да преживееш. За мен работата беше цялото ми семейство, но зная, че при теб не е същото.
Марк никога не бе чувал стария воин да говори толкова прочувствено.
— Няма нищо, благодаря ти — рече той. Сетне неочаквано добави: — Дядо.
Алек кимна, изправи се и доближи вратата, която бе монтирана в стената до тях. Той завъртя валчестата дръжка, дръпна и металната врата се отвори със скърцане. От другата страна имаше само мрак, макар че ниското бръмчене на далечни машини се усили.
— Какво е това? — прошепна Марк. — Сякаш има цяла фабрика. — Той насочи светлината на таблета нататък, но видя само дълъг коридор.
— Сигурен съм, че е някакъв генератор — отвърна Алек. — Е, то е ясно, че няма начин да поддържат подобно съоръжение без източник на електричество. Как иначе щеше да работи? — Той вдигна таблета пред себе си.
— Бергове, генератори… човек би си помислил, че разполагат с тонове гориво, складирани някъде наблизо. Или го докарват от другаде?
Алек се замисли.
— От бедствието измина година, а машина с подобни размери би консумирала огромни количества гориво. Предполагам, че го карат от другаде.
— Ще вървим ли? — попита Марк, макар че отговорът бе очевиден.
— Аха.
Младежът пристъпи в коридора и почака Алек да се изравни с него.
— Какво ще правим, ако някой ни види? — прошепна той. — Хубаво би било, ако имахме оръжия.
— На мен ли го казваш? Виж, тук нямаме кой знае какъв избор. Но няма и какво да губим. Да вървим нататък, пък каквото стане.
Поеха по коридора и в този миг зад тях нещо издрънча и се чу стържене на метал. Марк нямаше нужда да поглежда назад — вероятно овалният капак — с берга върху него — се спускаше в земята.
Алек реагира далеч по-спокойно. Той се наведе към него и заговори, опитвайки се да надвика шума:
— Да изчакаме да видим в коя от подземните камери ще влезе бергът. Тогава ще се насочим към другата. Не ми се ще да ни заловят в коридора.
— Добре — съгласи се Марк с разтуптяно от напрежение сърце. Той изключи таблета, нямаше смисъл да хабят повече батерията. Върнаха се през вратата, затвориха я и приклекнаха в мрака на мостчето, докато огромният берг се спускаше.
За щастие пилотската кабина бе от другата страна и нямаше опасност да ги видят отвътре. Още малко и корабът се озова на дъното, откъдето долетяха нови потропвания и стържене. Машината явно продължаваше встрани по някой коридор, плъзгайки се върху монтирани на пода релси. Алек и Марк изтичаха в противоположния тушел и се скриха в дъното.
Чакането беше мъчително, но в края на краищата бергът намери своя дом. Когато спря да се движи, огромната овална площадка отново пое нагоре, бавно, но сигурно. Който и да управляваше кораба, вече беше слязъл, защото Марк чу в далечината гласове, сетне звук от отваряща се врата.
— Хайде — прошепна подканящо Алек. — Да ги проследим.
Те се измъкнаха от тунела и затичаха по мостчето. Пътниците от берга бяха оставили вратата широко отворена и Алек се притаи до нея, ослушвайки се. После надникна, изглежда, остана доволен, че там няма никого, кимна на Марк и се шмугна в коридора. Марк го последва в момента, в който площадката над него започна да се извърта, а храстите и малките дървета се издигнаха обратно към небето.
В тунела пред тях се чуваха гласове, но заради ехото не можеше да се разбере какво казват. Алек взе таблета от Марк и го прибра в раницата. След това улови младежа за ръката и го дръпна след себе си, движейки се близо до стената. Малко след това мракът ги обгърна напълно.
Продължиха внимателно да напредват в тунела. Изглежда, хората пред тях бяха спрели, защото гласовете им се усилваха. Марк и Алек не забавиха ход. Повървяха още малко и изведнъж Марк установи, че разбира ясно какво си говорят хората отпред.
— … северно от нас — казваше женски глас. — Изгоряла като в тухлена пещ. Обзалагам се, че тези, които заловиха снощи, имат нещо общо с това. Но скоро ще узнаем.
Отговори мъжки глас:
— Искрено се надявам. Нещата бяха достатъчно зле и преди да изгубим берга. Онези типове в Аляска не дават пукната пара за нас. А сега, когато нещата съвсем се объркаха, предполагам, че няма да чуем и думичка от тях.
— Без съмнение — съгласи се жената. — Явно решиха, че са ни използвали достатъчно.
— Да, само че не ми се искаше да става въпрос за нас. Какво сме виновни, че вирусът мутира?
