— Дай ми ги! — извика и подскочи, за да ги издърпа. Той бе най-ниският деветнайсетгодишен, когото Марк бе виждал някога, с набито тяло като младо дъбче, целият бе само мускули и жили. Което по някаква причина внушаваше на околните, че няма нищо лошо да му се подиграват. Всъщност Жабока търпеше закачките, тъй като обичаше да е център на вниманието. А Дарнел душа даваше да дразни и предизвиква.
— Защо ти е този парцал на главата? — попита Мъглата. — Даваш ли си сметка къде е бил? Кои части от тялото на Жабока е покривал?
— Чудесен довод — закима Дарнел и в този миг Жабока най-сетне успя да дръпне гащите от главата му. — Май не прецених добре нещата. — Той сви рамене. — А в началото ми се струваше смешно.
Жабока напъхваше откраднатото си бельо в раницата.
— Е, сега аз ще се смея. Не съм прал тия кюлоти от две седмици.
Той наистина се разсмя — звук, който Марк оприличи на ръмженето на куче, борещо се за къс месо. Ала изглежда, думите му както винаги бяха достатъчни да разчупят леда, защото всички останали в помещението прихнаха. Марк така и не можа да определи дали смехът бе заради шегата, или заради звуците, които издаваше Жабока. И в двата случая бе приятно да се посмееш, както направиха всички, а лицето на Трина видимо се разведри.
Дори Алек и Лана се кискаха, което отново накара Марк да си помисли, че вероятно денят ще е хубав.
Ала смехът им бе прекъснат от странен звук. Нещо, което Марк не бе чувал от години и не бе очаквал да чуе отново някога. Шум на мотор в небето.
Бе стържещ, вибриращ звук, който разтърси колибата от покрива до основите. От цепнатините между трупите нахлу прахоляк. Звукът се усили до рев, когато машината премина над главите им. Марк закри ушите си с длани, докато шумът поутихна, а колибата спря да се тресе. Алек вече бе скочил на крака и тичаше към вратата, преди който и да било от останалите да осъзнае какво става. Лана бързаше по петите му и останалите най-сетне ги последваха.
Никой не произнесе нито дума, докато не излязоха отвън, под ярките лъчи на утринното слънце. Марк примижа, засенчвайки очи от блясъка, и огледа небето в търсене на източника на шума.
— Това е берг — обяви съвсем ненужно Жабока. — Какво, по…
За пръв път след слънчевите изригвания Марк виждаше един от тези огромни въздушни кораби и гледката бе потресаваща. Не можеше да измисли и една причина, поради която този берг — оцелял по време на бедствието — би летял над планините. Но той беше там горе, огромен и блестящ, с овално тяло и синкави реактивни двигатели, които изпускала нагорещен въздух и оглушителен тътен, докато машината се спускаше точно в центъра на селището.
— Какво търси тук? — удиви се Трина. Малката им група тичаше по уличките, следвайки полета на берга. — Винаги са ни оставяли припаси в по-големите градчета, като Ашевил.
— Може би… — поде Мъглата. — Може би ще ни спасяват, или нещо от тоя род. Ще ни откарат някъде?
— Няма начин — изпръхтя Дарнел. — Щяха да го направят много отдавна.
Тичащият най-отзад Марк не каза нищо, все още бе запленен от грандиозния изглед на берга. Останалите продължаваха да говорят за някакви си тайнствени „те“, макар никой да не знаеше кой може да обитава летящия кораб. Вярно, имаше признаци за съществуването на някакво централизирано управление, но поне досега не бяха получили достоверни сведения за това. И със сигурност нямаха официален контакт с него. Лагерите около Ашевил получаваха доста редовно припаси и храна и хората там нямаха нищо против да ги делят с пришълците от външните райони.
Бергът увисна пред тях, насочил соплата си надолу, и сега се поклащаше едва на петдесетина стъпки над Градския площад, както бяха кръстили доста гръмко незастроената и равна поляна в средата на селището. Групата им ускори бяг и пристигна на площада, когато там вече се бе скупчила голяма тълпа. Хората зяпаха с почуда летящата машина сякаш бе митично чудовище. И наистина приличаше на нещо подобно с лъщящото си тяло и оглушителния рев, който издаваше. Особено след като толкова дълго време не бяха виждали някакви признаци за напреднала технология.
Повечето обитатели се бяха скупчили в центъра на площада и на лицата им се четеше очакване и вълнение. Сякаш всички бяха стигнали до мисълта на Мъглата — че бергът е тук, за да ги спаси или поне да донесе някакви добри новини. Но Марк не споделяше това мнение. След всичко преживяно през изминалата година той се бе научил да не дава голяма свобода на надеждите си.
Трина го дръпна за ръката и заговори тихо:
— Какво прави? Тук няма достатъчно място, за да кацне.
— Не зная. Няма никакви отличителни знаци, по които да преценим чий е и откъде се е взел.
Алек бе наблизо и явно чу разговора им въпреки рева на двигателите. Вероятно си казваше думата армейският му слух.
— Казват, че тези, които хвърлят припаси над Ашевил, носят надписа КСС — Коалиция за спасяване на света. — Налагаше се да вика, за да го чуят. — Странно, че този тук няма никакви надписи.
