Марк не знаеше какво да направи. Вероятно трябваше да потърсят някакво убежище, но наоколо имаше твърде много хора, които се опитваха да сторят същото, и присъединяването им към това хаотично движение, при това с Дарнел на ръце, само щеше да усложни положението им. Бергът спря отново и за пореден път непознатите с техните странни костюми вдигнаха оръжия и откриха стрелба.
Туп. Туп. Туп. Дум. Дум. Дум.
Една стрела облиза ризата на Марк и се заби в земята, някой я настъпи и я забоде надълбоко. Друга попадна във врата на тичащ пред тях мъж — той изкрещя и се хвърли напред, а от раната бликна кръв. Когато падна, остана да лежи неподвижно, макар че хората стъпваха по него. Марк осъзна, че е спрял, ужасен от ставащото, едва когато Лана му кресна да се размърда. Стрелците отгоре, изглежда, бяха коригирали мерниците си. Стреличките улучваха по-често и въздухът се изпълни с викове на болка и ужас. Марк се чувстваше напълно безпомощен — нямаше никакъв начин да се предпазят от тази плътна стрелба. Единствено им оставаше да се опитат да надбягат летящата машина — една очевидно невъзможна задача.
Къде ли беше Алек? Суровият мъжага с бойни инстинкти? Къде ли бе избягал?
Марк отново запристъпва след другите, понесъл заедно с Трина и Лана отпуснатото тяло на Дарнел. Жабока и Мъглата тичаха след тях, опитваха се да помогнат, без да им се пречкат. Стрелите продължаваха да валят от небето, екнаха нови писъци, паднаха нови жертви. Марк сви зад ъгъла и хукна по една уличка, водеща обратно към тяхната колиба, като се опитваше да се придържа до стената, използвайки я за прикритие. Малцина от бягащите бяха свърнали насам и нямаше толкова много стрели, от които да се крият.
Тримата носачи напъваха сили, за да се отдалечат по-бързо, понесли безпомощния си приятел. В тази част на селището покривите почти се застъпваха, но нямаше странични алеи, през които да се измъкнат към гората и планините.
— Почти стигнахме колибата! — извика Трина. — Побързайте, преди бергът да се озове над нас!
Марк се завъртя леко, така че да гледа напред, като държеше Дарнел за ризата. От бягането краката го боляха неистово и заплашваха всеки момент да се схванат. Жабока и Мъглата се промушиха от двете страни и поеха част от тежестта на ранения. Прекосиха няколко тесни улички, прескочиха полуизгнили коренища и купчини боклуци, свиха наляво, после надясно и пак наляво. Ревът на берга сега идваше отдясно, приглушен от сградите и редиците дървета.
Марк най-сетне сви зад последния ъгъл и видя колибата в другия край на малката полянка. Насочи се нататък и се озова на пътя на обезумяла тълпа от бягащи обитатели на селището, които се опитваха да се натъпчат във всички отворени врати и прозорци. Марк застина, когато бергът отново се изравни с тях и се спусна към земята толкова ниско, колкото не се бе спускал досега. На платформата имаше само трима души, но те откриха стрелба веднага, щом машината увисна неподвижно. Въздухът се изпълни с малки сребристи стрели. Сякаш всяка от тях намираше своята цел, поваляйки мъже, жени и деца. Жертвите надаваха болезнени викове и рухваха почти веднага на земята, все още незасегнатите се препъваха в телата им и продължаваха да тичат като обезумели.
Марк и хората от групата му се притаиха до близката сграда и положиха Дарнел на земята. Едва сега Марк усети болката и изтощението в ръцете и краката си, които го подтикваха да се строполи на земята до своя изпаднал в несвяст приятел.
— Трябваше да го оставим там — изпъшка Трина, паднала на колене. — Той ни забави, а и не знаем какво са му сторили.
— Нищо чудно вече да е мъртъв — добави пресипнало Жабока.
Марк го изгледа навъсено, но не каза нищо, защото бе възможно и да е прав. Може би бяха изложили на риск живота си за човек, който вече нямаше никакви шансове.
— Какво ще стане сега? — изохка Лана и надзърна изпод стрехата. После погледна през рамо към тях. — Продължават да стрелят безпорядъчно по всички на улицата. Защо използват стрели, а не куршуми?
— Няма никаква логика — недоумяваше и Марк.
— Не може ли да направим нещо? — попита Трина, която цялата трепереше от изтощение и страх. — Защо позволяваме на тези хора да постъпват така?
Марк доближи Лана и също надникна. Поляната бе покрита с тела, от които като миниатюрна гора стърчаха стрели. А бергът продължаваше да се поклаща отгоре, изпускайки синкава топлина от соплата си.
— Къде е нашата охрана? — прошепна Марк, без да се обръща конкретно към някого. — Да не са си взели почивен ден?
Никой не отговори, но в този миг някакво движение при една от вратите привлече вниманието му и Марк въздъхна облекчено. Беше Алек, който махаше трескаво и ги подканяше да се присъединят към него. В едната си ръка държеше две пушки със затъкнати в цевите куки, за които бяха прикачени намотани въжета.
Дори след толкова години живот извън армията войникът в Алек го бе подтикнал да състави план за действие. А за осъществяването му той, изглежда, се нуждаеше от помощ. Беше намислил да си го върне на тези летящи чудовища. Марк нямаше нищо против.
