Дълбока и зловеща тишина изпълни товарния хангар, заедно с нея настъпи почти непрогледна тъмнина. Тишината бе прекъсната след секунди от бръмчене, докато бергът се плъзгаше по релсите, връщайки се в централната шахта.
Когато очите на Марк привикнаха с мрака, той се изправи и се подпря на стената. Усещаше нещо в себе си, което не му харесваше.
Приседна, обгърна колене с ръце и отпусна глава върху тях. Не можеше да разбере какво се бе случило преди малко с него. Тези танцуващи светлини, огнената топка от гняв, адреналинът, пулсиращ като бутала на двигател. Силата, която го бе погълнала и контролираше всяко негово действие, насочено към убийството на пилота. Дори изпита злобна радост, че мъжът е затиснат от вдигащата се рампа. А след това дойде на себе си и успя да го изтика навън.
Сякаш бе започнал да се побърква…
Той вдигна глава и едва сега осъзна истината. За един кратък миг бе изгубил разсъдък. Напълно. И фактът, че сега се чувстваше съвсем нормален, не означаваше, че не се е случило. Той бавно се изправи покрай стената и скръсти ръце. Потрепери и потърка длани.
Вирусът. Болестта. Онова нещо, което атакуваше мозъка по начина, по който го бе описал човекът на име Антон. Всичко това му напомни за нещо друго, което бе чул в залата.
Марк също беше заразен. Всичко в него крещеше, че е така Нищо чудно, че главата го болеше.
Беше заразен с изблика.
Завладя го изненадващо спокойствие.
Нима не бе го очаквал? Беше се примирил с мисълта, че шансовете им да се разминат с вируса са равни на нула. Трина сигурно също е болна. И Лана, и Алек. Но защо Диди бе неподатлива на заразата — нали я бяха простреляли още преди два месеца? Какво бе казал Брус? Всеки, който рискува да разпространява вируса, преди това трябва да е подготвил нещо, с което да се опази от него. Трябва да има някакво лечение, антидот. Иначе просто нямаше смисъл.
Може би, само може би, имаше искрица надежда. Може би.
Колко пъти през последната година се бе изправял срещу смъртта? Вече бе привикнал с постоянната й близост. Единственото, за което трябваше да мисли сега, бе непосредственият проблем — Трина. Трябваше да я намери. Ако не за друго, то за да умрат заедно.
Той се стресна, когато бергът неочаквано застина неподвижно. Чуха се нови потраквания и стържене на механизми. Площадката за кацане най-сетне се бе изправила към небето. Бергът се пробуди — светлините трепнаха, изрева моторът.
С неочакван прилив на енергия Марк прекоси товарния хангар. Ако Алек е решил да вдигне това нещо в небето, той трябваше да присъства.
В пилотската кабина Алек изглеждаше като у дома си. Движенията му бяха уверени и бързи — натискаше копчета, местеше ръчки, нагласяваше плъзгачи.
— Къде, по дяволите, се забави толкова? — извика му той, без дори да го поглежда.
— Имах известни проблеми. — Последното нещо, за което би искал да говори, бе случката в хангара. — Наистина ли ще можеш да летиш с тази машина?
— Ами да. Енергоклетките й са пълни наполовина, всички системи работят. — Той кимна към прозореца отпред, където бавно изплуваше линията на гората. — Най-добре да побързаме, преди ония смахнатите да се появят и да повредят нещо.
Марк надзърна през прозореца. Част от хората на Брус се бяха струпали по ръба на площадката. Махаха с ръце, сочеха насам и нататък и изглежда, не знаеха какво да направят. Но двама от тях се бяха приближили до кораба и се занимаваха с нещо, което Марк не можеше да види добре.
— Какво става с люка? — попита той, споходен от внезапно хрумване. — Ти отвън ли успя да го отвориш?
— Първото, което направих, щом влязох, бе да изключа тази функция. Не бери грижа. — Алек все още шареше с ръце по пулта. — До минутка ще изстреляме това бебче. Ако питаш мен, не е зле да завържеш мършавия си задник в някое кресло.
— Хубаво. — Но Марк първо искаше пак да погледне навън. Затова заобиколи Алек, отиде при далечните прозорци и отново надникна долу. Тази страна гледаше към каньона и сивата каменна стена мигновено привлече вниманието му. Той плъзна поглед по нея и мярна нещо да проблясва. Главата на тежък чук разцепи въздуха и се удари в стъклото. Чу се глух тропот, а по стъклото мигом се появиха ситни разклоняващи се паяжини. Някой се бе покатерил от тази страна на машината.
Марк подскочи, а Алек извика от изненада.
— Побързай, вдигни ни във въздуха! — викна Марк.
— Какво си мислиш, че правя? — тросна се Алек, наведен над централния пулт и вдигнал пръст над едно зелено копче.
Марк погледна към прозореца и в този момент чукът се стовари за втори път върху стъклото. Чу се хрущене и в кабината се разлетяха парчета, отскочиха от таблото и се посипаха на пода. След това в рамката на прозореца се появи лице на мъж, който се опитваше да се промуши вътре.
— Отърви ни от тоя тип! — кресна Алек. В същото време натисна зеленото копче и бергът подскочи нагоре, а въздухът се изпълни с рева на двигателите.
