Марк се олюля, но запази равновесие, наведе се да вдигне чука. Ала още не беше се изправил, когато някой го сграбчи за косата и го дръпна рязко. От устата на Марк се изтръгна нечовешки вик на болка, той изпусна чука и впи пръсти в ръката, която го стискаше. Но мъжът не пускаше, обви с другата си ръка шията му и го дръпна назад. Главата на Марк се блъсна в рамката на разбития прозорец и се озова отвън, където полъхваше горещ вятър. Сетне половината от тялото му също се подаде навън и той се улови с треперещи пръсти за рамката, за да не падне долу. Виждаше само върховете на дърветата и синьото небе отвъд. Марк осъзна ужасено, че мъжът буквално виси на него, все още вкопчен в косата и шията му.
Бергът набираше височина и Марк мярна ококореното лице на Алек, който едва сега го видя през прозореца. После изчезна от погледа му и Марк усети, че го дърпа за краката. Това само усили болката в шията и главата. От гърлото му се изтръгна мъчителен, пресеклив вик. Мъжът висеше под него. Сякаш тялото му бе подложено на онова средновековно мъчение с разпъване и костите му всеки миг щяха да се изхлузят от ставите. Зачуди се дали е възможно главата му да изхвръкне като тапа от бутилка. Изведнъж осъзна, че сега, след като Алек го държеше, можеше да пусне рамката и да се опита да се освободи от хватката на своя противник. Светът бе преобърнат наопаки, долината под него бе като зеленикаво небе.
Марк се плъзна още няколко сантиметра навън и ужасът му се усили, но му даде нови сили. Нещо тъмно се мярна пред погледа му. Черен предмет, закрепен на кафява пръчка. Алек бе хвърлил чука по главата на нападателя.
Ръката на мъжа се изплъзна от шията на Марк и той полетя към земята. Младежът си пое дъх на пресекулки.
Алек бавно изтегли тялото му вътре. Все още задъхан и полузадушен, Марк опипа с пръсти изранената си кожа.
Старият войник го разглеждаше втренчено. След това явно реши, че Марк ще живее, защото се върна при пулта и издигна берга в небето.
Стомахът на Марк не се справяше толкова добре при резките движения на берга. Алек го издигна право нагоре, докато се извисят над стените на каньона, след това го накара да се стрелне напред. Марк усети, че вътрешностите му се преобръщат, догади му се, не можа да се сдържи и повърна. Нищо, освен жлъчка и киселини. Гърлото му гореше, сякаш бе погълнал корозивни химикали.
Той остана да седи приведен на пода, докато събра достатъчно сили да се върне в кабината.
— Храна — произнесе пресипнало. — Моля те, кажи ми, че има поне малко храна.
— А вода? — отвърна с въпрос Алек. — Не искаш ли вода?
Марк кимна, макар старият му другар да не можеше да го види.
— Нека първо приземя това нещо някъде. Досега се реехме, но не бива да изхабяваме цялата енергия. Ще ни е нужна. Сигурен съм, че ще намерим с какво да позадоволим глада си. А после ще потърсим нашите смахнати приятели.
— Моля те — прошепна Марк. Беше затворил очи, но не защото бе уморен. Знаеше, че всеки миг ще припадне от глад. Имаше чувството, че не е ял най-малко от седмица. И жаждата. Устата му сякаш бе пълна с пясък.
— Зная, че не ти е лесно — рече съчувствено Алек. — Дай ми само минутка-две.
Марк се отпусна на пода и затвори очи.
Добре поне, че не изгуби съвсем съзнание.
Въпреки това имаше чувството, че е отделен от света с непроницаема стена — все едно е седнал на задния ред в киносалон, завит е с няколко одеяла и гледа как животът на екрана продължава да върви. Чуваше звуците приглушено, стомахът му се свиваше болезнено от глад.
Най-сетне бергът забави полет, заклати се и после настъпи тишина. За няколко секунди Марк почти бе сигурен, че ей сега ще заспи. И заедно със съня ще дойдат спомените. Опита се да пребори налягащата го дрямка, не знаеше дали ще има сили да понесе още едно мъчение. После чу стъпки. Алек се наведе и му заговори:
— Готово, хлапе. Полуфабрикат, но е сравнително вкусно и достатъчно хранително. Ще ти върне жизнеността. Приземих се на едно пусто място между бункера и Ашевил. Изглежда, невменяемите ни приятели са напуснали района и са се отправили на юг.
Марк отвори с мъка очи, клепачите му бяха толкова натежали, че почти се наложи да ги повдига с пръсти. В началото погледът му бе замъглен, но бързо дойде на фокус. Алек му подаваше сребрист пакет с някакви блокчета вътре. Марк се пресегна и лакомо напъха няколко в устата си. Солено месо. Най-трудно бе, когато дойде време да го преглътне.
— Как… — понечи да попита, но се задави, закашля се в лицето на Алек и едва успя да погълне сдъвканата хапка.
Алек изтри късчетата от лицето си.
— Много мило от твоя страна.
— Вода — изграка Марк.
— Да, зная. Ето. — Подаде му шише с клатушкаща се вътре течност.
Марк седна и изстена от болката, която проряза тялото му.
— Внимавай — предупреди го Алек. — Не пий твърде бързо. Ще ти призлее.
— Аха — изломоти Марк, отвори шишето и го надигна. Прекрасна, освежаваща вода нахлу в устата му и се изля надолу в гърлото. Той успя да овладее поредния пристъп на кашлица, преглътна, пое си въздух и пи още.
