— Достатъчно. — Алек дръпна шишето. — А сега опитай от деликатесите, които ти донесох.
Марк го послуша и този път храната му се стори по-вкусна. След като пи, беше по-лесно да преглъща, макар че гърлото все така го болеше. Налагаше се да използва мускулите на шията си, за да прокарва храната надолу. Но поне главата не го болеше вече и не му се гадеше.
Почти бе готов да легне и да се наспи.
— Май част от светлините в главата ти са се запалили — посочи доволно Алек. Той се облегна на стената и също се зае да се храни. — Тоя бълвоч не е толкова лош, а?
— Не бива да говориш с пълна уста — скастри го Марк с вяла усмивка. — Не е възпитано.
— Зная. — Алек натика още месо в устата си, сякаш за да демонстрира на Марк, че забележките му нямат значение. — Що за човек би получавал подобни съвети? Сигурно някой, който си няма дори майка.
Марк се разсмя. Разсмя се от сърце и го заболяха гърдите и гърлото. Закашля се, а когато се успокои, попита:
— Къде ще ни караш сега?
— Бункерът на берга е западно от Ашевил. Аз се насочих на изток, покрай планинския склон. Забелязах някакво раздвижване три-четири мили по-нататък и предположих, че това са нашите приятели от лагерния огън, които са избягали след пожара. Сега, изглежда, са се успокоили. — Той млъкна и глътна поредния залък. — Мястото, където се спуснах, някога е било нещо като вилна зона на Ашевил. Има доста хубави къщички наоколо, само че вече са разрушени и изоставени.
— Какво ще правим с…
Алек вдигна ръка, преди Марк да довърши въпроса си.
— Веднага щом се нахраним и поспим, ще идем да потърсим нашите приятели. — Марк не искаше да губят още време, ала си даваше сметка, че Алек е прав. Имаха нужда от почивка.
— Някакви следи от… каквото и да било?
— Мисля, че познах няколко от хората долу, докато летяхме на юг. Почти съм сигурен, че са от селото на Диди. Ще трябва да проверим дали нашите момичета са с тях, както твърдеше онзи тип Брус.
Марк затвори очи, все още неуверен дали може да даде воля на надеждата си.
Известно време двамата се хранеха мълчаливо. Марк бе любопитен да види какво има отвън, но бе твърде уморен, за да стане и да надникне от прозореца. А и бе виждал достатъчно запуснати и изгорели къщи.
— Сигурен ли си, че не е опасно да се приземим тук? В случай че си забравил, един побъркан тип разби стъклото с чук.
— Още никой не се е мяркал наоколо. Но трябва да сме нащрек. Когато излезем да търсим Лана и Трина, можем само да се надяваме, че който и да дойде, няма да забележи втория вход.
Мисълта за човека с чука накара сърцето на Марк да се свие. Припомни си и пилота, когото бе изтикал от платформата.
Алек долови, че нещо го измъчва.
— Зная, че не си сръбвал чай с бисквитки, когато те оставих в хангара. Готов ли си да ми разкажеш какво се случи там?
Марк трепна, засрамен от спомена, и погледна нервно приятеля си.
— За няколко минути сякаш бях изгубил напълно контрол над себе си. Държах се странно. Почти садистично.
— Синко, това не значи нищо. Виждал съм доста хора да се държат така на бойното поле, а тогава нямаше и помен от вируса. Това не значи, че си заразен. Хората вършат доста налудничави неща, за да оцелеят. Обзалагам се, че си се нагледал на подобни случки през изминалата година.
Марк не се почувства по-добре от думите му.
— Това беше… различно. Не знаеш какви чувства ме изпълваха, докато гледах как платформата мачка онзи нещастник.
— Брей. — Алек го изгледа втренчено, но Марк нямаше представа какво си мисли. — След няколко часа се стъмва. Не е хубаво да се обикаля нощем из гората. Предлагам ти да поспим.
Марк кимна. Чудеше се дали не е трябвало да си държи устата затворена. Той се прозя, нагласи се удобно и се сви, надявайки се, че ще има поне малко време да обмисли нещата.
Но на пълен стомах и след седмица премеждия му трябваха броени секунди, за да изгуби съзнание.
Естествено, малко след това дойде сънят.
Марк е в заседателната зала на небостъргача „Линкълн“, свит на топка под огромната маса, около която вероятно важни мъже и жени са говорели за още по-важни неща. Стомахът му се е стегнал болезнено от вече едноседмичната диета с пакетирана храна и газирани напитки, с които се снабдяват от разбитите машини. За професионални войници като Алек и Лана е нормално да разбиват разни неща, нали? Както предмети, така и хора.
„Линкълн“ е ужасно място. Тук е по-горещо, отколкото в пъкъла. Въздухът е пропит с миризмата на разлагащи се трупове, покосени от неистовата жега и радиацията отвън. Те са навсякъде. Марк и новите му приятели са почистили целия петнайсети етаж, но смрадта продължава да изпълва помещенията. Това е нещо, с което не можеш да привикнеш. И разбира се, няма какво да правят. Скуката се е впила като раково образувание в тази сграда, готова да прояде здравия разсъдък. Към нея се добавя и заплахата от радиация отвън, макар че според Алек тя намалявала. Въпреки това се стараят да стоят далече от прозорците. Има едно нещо, което кара Марк да смята, че нещата не са толкова зле, колкото биха могли да бъдат. Двамата с Трина са се сближили. Много.
