— Да се махаме. Може да не е сама.
— Надявай се.
Когато стигнаха далечния край на къщата. Алек се наведе да погледне.
— Чисто е. Приближаваме се, така че си дръж очите отворени.
Марк кимна.
Алек изтича към следващата къща и младежът се готвеше да го последва, когато пронизителен писък го накара да застине. Погледна нагоре и видя, че жената скача от покрива и полита във въздуха, разперила ръце като птица. Лицето й бе истинска маска на безумие, докато се носеше право към Марк. Тя се стовари върху раменете му и двамата се строполиха на земята.
Жената протягаше ръце към очите му, сякаш изобщо не беше пострадала от падането. От устата й се изтръгваха вопли, като да бе подложена на нечовешки терзания. Марк не можеше да си поеме въздух, болеше го коляното от сблъсъка с бетонната настилка. Той изпъшка, хвана ръцете й и се опита да я избута настрани. Тя обаче отново посегна към очите му, драскаше и нанасяше кратки удари.
— Помощ! — извика той.
— Блъсни я встрани, за да мога да я взема на мушка! — нареди му старият воин.
Марк се изви на една страна. Алек стоеше на няколко крачки от тях, насочил оръжие.
— Само ела и я… — извика младежът, но жената мушна пръсти в устата му и ги напъха навътре. Завъртя един пръст като кука и дръпна силно бузата му. Замахна с другата ръка и стовари юмрук в лицето му. Болката и гневът избухнаха като подпалена редица от фойерверки.
Марк най-сетне успя да си поеме дъх, мушна ръце под нея, изпъна лакти и я блъсна. Тя отхвърча, тупна по гръб и за миг престана да крещи. После се превъртя и запълзя на ръце и крака. Но Марк вече се бе изправил и стовари силен ритник в лицето й. Жената изкрещя отново, преметна се и се сви на топка. После започна да се клатушка напред-назад и да скимти. Марк побърза да се дръпне от нея.
— Хайде, направи го!
Но Алек не стреля.
— Няма смисъл. Да спасим малко заряд за голямата игра.
— Ами ако ни последва? Ако повика приятелите си? Ако ни попречи да ги изненадаме?
Алек не сваляше очи от жената.
— Направи го ти, ако ще се почувстваш по-добре. — Той се обърна и закрачи към къщата, като се оглеждаше.
Марк вдигна трансвиктора от мястото, където го бе изпуснал при нападението на жената. Без да сваля очи от нея, метна раницата на рамо и отстъпи бавно назад. Тя продължаваше да лежи, свита на кълбо, да се поклаща и да стене. Бе човешко същество, но отдавна изгубило разсъдък. Почти сигурно бе, че приятелите й са някъде наблизо, а може би само се преструваше на слаба и изплашена, за да я остави.
Не. Сега не беше време да проявява милосърдие. Той опря приклада на рамо, прицели се и натисна спусъка. Остро бръмчене изпълни въздуха, после трансвикторът отскочи и изпусна лъч бяла светлина, която преряза тялото на жената. Тя така и не успя да извика, преди да я залее познатата сивкава вълна и да избухне в ситна мъгла, която след миг изчезна.
Марк се олюля, но успя да запази равновесие. Погледна към мястото, заемано допреди миг от жената, извърна глава и видя, че Алек го гледа със странно изражение. Беше смесица от изненада и гордост.
— Нашите приятели — произнесе тихо Марк. — Само за тях трябва да мислим сега.
Вдигна оръжието, намести го в извивката на рамото и закрачи.
Старият воин го изчака, без да продума. Сетне двамата се отправиха към следващата къща.
Глъчката започна да се чува след още две къщи. Писъци и смях, както и удари на метал върху метал. Писъците бяха най-страшни и Марк не знаеше дали е готов да види какво ги поражда. Гонеше мисълта, че скоро и той може да свърши като тези хора. Че може би вече е поел по този път.
След като заобиколиха предпазливо още няколко къщи, двамата с Алек най-сетне стигнаха улицата, която бяха наблюдавали от небето.
Алек вдигна ръка, за да спрат при последната къща от този квартал. След нея започваше по-широка улица. Останаха в сянката на опасно надвиснала стреха.
— Добре — рече Алек и свали раницата си. — Това е. Сега да похапнем и да пийнем вода. След това продължаваме.
Марк бе изненадан колко малко страх изпитва в този момент. Може би защото случващото се не му изглеждаше реално. Главата го болеше и той знаеше, че с времето това само ще се влошава. Нямаше търпение да продължат нататък. Не можеха да си позволят да губят повече време.
Двамата приседнаха, похапнаха и преглътнаха залъците с вода от манерката. Марк изпита странното чувство, че това е последното му ядене в живота. Разтърси глава. Напоследък му бе все по-трудно да прогонва подобни зловещи мисли. Пъхна още няколко залъка в уста и се изправи.
— Не мога повече — рече. Вдигна раницата и я метна на гръб. — Да идем да намерим нашите приятели.
Алек го гледаше втренчено.
— Хайде… да го направим — повтори настойчиво Марк.
Алек също стана, вдигна раницата и се приготви. Двамата стиснаха пушките в ръце и се спогледаха.
— Не забравяй — рече войникът. — Срещу трансвиктора няма защита. Но това не значи нищо, ако допуснем ония смахнати нещастници да докопат оръжията. Не давай на никого да се доближава до теб. Дръж ремъка на рамо. Най-главната ни задача е да не се разделяме с тези бебчета.
