— Много гаден — каза Марк. Имаше нещо във вида на мъжа с клечката, което го бе разтърсило. — И се съмнявам, че краят ще е щастлив за нас. Остава ни само да потърсим приятелите си и да се погрижим да умрем, когато ние сметнем, че му е дошло времето.
— Добре казано, синко. Добре казано.
Двамата напуснаха тихо къщата и се насочиха към следващата. Шумотевицата се усилваше. Те прекосиха улицата, тичайки на зигзаг. Неколцина скитници ги забелязаха и размахаха ръце, но останалите не им обърнаха внимание. Марк се надяваше късметът да не им изневери поне още малко. Но блестящите оръжия не работеха в тяхна полза.
Тъкмо се бяха качили на верандата на следващата къща, когато отвътре изтичаха две малки деца. Бяха мръсни и гледаха със странен и унесен поглед. Изкискаха се и побягнаха. Отвътре изскочи едра жена, която крещеше, че са крадци, и заплашваше да им одере кожите.
В началото сякаш не забеляза непознатите, а когато погледът й падна върху тях, придоби неодобрително изражение.
— В тази къща няма побъркани — заяви тя и лицето й се зачерви от гняв. — Не искам да ми вземате децата. Те са единственото, което държи тези чудовища на разстояние.
Алек я погледна обидено.
— Вижте, госпожо, не ни интересуват децата ви и не смятаме да ги отвеждаме. Искаме само да огледаме дома ви и да се уверим, че приятелите ни не са вътре.
— Приятели? — повтори жената. — Тези чудовища са ваши приятели? Същите, които искат да изядат децата ми? — Изведнъж на лицето й се изписа ужас. — Моля ви… моля ви не ме бийте. Ще ви дам едно от тях. Само едно. Моля ви.
Алек въздъхна.
— Не познаваме никакви чудовища. Само… вижте, отдръпнете се встрани. Нямаме време.
Той пристъпи напред, напрегнат, готов да използва физическа сила, ако е необходимо, но жената се дръпна бързешком и едва не се препъна в буренаците на моравата. Марк се натъжи — беше предположил, че чудовищата са болните хора на улицата, но сега си даде сметка, че тази жена не бе с по-здрав разсъдък от нещастника с клечката и сигурно наистина вярваше, че под леглото й се крият чудовища.
Двамата влязоха вътре и се стъписаха. Все едно бяха попаднали в задната уличка на занемарен квартал в Ню Йорк. По стените имаше рисунки с тебешир и въглен. Мрачни, зловещи картини. На чудовища. Същества с дълги, извити нокти, остри зъби и страховити очи. Не бяха довършени или бяха щриховани набързо, но въпреки това въздействаха потискащо.
Двамата се спогледаха мрачно, доближиха вратата на мазето и се спуснаха долу. Тук откриха още деца — поне петнайсет, може би и повече. Бяха потънали в мръсотия. Повечето се бяха скупчили на малки групички, присвиваха се изплашено, сякаш очакваха някакво наказание от новопристигналите. Освен че бяха мръсни и дрипави, очевидно бяха и недохранени. Марк се огледа, но нямаше и следа от хората, които търсеха.
— Не можем… да ги оставим тук — каза. — За нищо на света.
Алек му заговори с нисък глас:
— Разбирам как се чувстваш, синко. Но послушай ме. Какво можем да направим за тези деца? Всички в това забравено от бога място са болни. Тук те поне… дори не зная какво да кажа.
— Оцеляват — довърши тихо Марк. — Мислех, че това е най-важното, но сега виждам, че не е така. Не можем да оставим децата тук.
Алек въздъхна.
— Погледни ме. — Марк не го послуша и тогава той щракна с пръсти. — Погледни ме!
Младежът вдигна глава.
— Да идем да намерим нашите приятели. След това ще се върнем. Ако ги изведем сега, нямаме никакви шансове. Чуваш ли ме? Абсолютно никакви.
Марк кимна. Разбираше, че старият воин е прав. Но сърцето му се късаше при вида на децата и болката бе почти осезаема. Не мислеше, че някога ще изчезне.
Той поклати глава и се помъчи да се съсредоточи върху най-главното. А то бе спасяването на Трина. И Диди.
Двамата претършуваха още няколко къщи. Постепенно всичко се сля пред очите на Марк. Колкото повече неща виждаше, толкова по-дебела ставаше стената между него и този нов свят. Във всяка къща, на всяка пресечка ставаше свидетел на сцени, които доскоро не би могъл да си представи. Видя жена да скача от покрива и да се приземява с глух удар и вик на асфалта. Видя трима мъже да чертаят кръгове в прахта и да скачат в тях с викове, като деца, играещи странна игра. Само че нещо ги плашеше, защото гласовете им се усилваха и ставаха все по-напрегнати. В една стая завариха налягали на пода двайсет, може би трийсет души. Бяха живи, но лежаха съвършено неподвижно. И не издаваха никакъв звук.
Жена ядеше котка. Мъж дъвчеше края на килим. Две деца се замеряха с камъни, макар че бяха окървавени. При това се смееха. Хора стояха в дворовете, вдигнали глави към небето. Други лежаха по очи в пръста и си говореха. Един мъж се засилваше и блъскаше глава в дънера на дърво, сякаш се надяваше, че в края на краищата ще го събори. Най-странното обаче бе, че досега никой не бе ги нападнал. Повечето хора изглеждаха изплашени до смърт от тях.
