— Добре де. Седмица. Месец. Просто престани да мислиш за това. Тихо.
Тя го целува по бузата.
— Какво ли щях да правя без теб? Ще умра от стрес и депресия, преди природата да ме довърши.
— Сигурно. — Той се усмихва и се надява, че и тя като него се наслаждава на този миг спокойствие.
След като се намества по-удобно, тя го прегръща отново.
— Говоря сериозно. Наистина се радвам, че те имам. За мен ти означаваш много.
— Ти също — отвръща Марк. След това се умълчава, опасявайки се да не изтърси нещо, което да развали момента. Затваря очи.
Светкавица раздира небето, прокънтява гръм. Бурята определено приближава.
Марк се събуди и през първите няколко секунди все още виждаше пред себе си лицето на Трина и надеждата в очите й. Независимо дали го бе признала в онзи ден, или не. За първи път от месеци насам му се искаше да се върне обратно в съня. Мъката в сърцето му бе почти осезаема. Но после реалността нахлу заедно с мрака на товарния отсек. Онези бури бяха доста силни. Ужасни на моменти. Но в крайна сметка те бяха оцелели и откриха едно от селата. Където вероятно и досега щяха да си живеят спокойно, ако не беше организацията на име КСС.
Марк изпъшка, потърка очи, прозя се продължително и се надигна. И едва тогава си спомни за решението, което бе взел, преди да заспи.
Ашевил.
Той се наведе, вдигна прожектора и го включи. Когато погледна към вратата, установи, че там е застанал Алек. Изпълваше рамката, сякаш бе порасъл с още десетина сантиметра. Лицето му бе скрито в сянка заради слабата светлина, идеща отзад. Имаше нещо обезпокояващо във вида му, може би защото не знаеше от колко време стои там, без да му се обади. И все още не казваше нищо.
— Алек? — повика го Марк. — Добре ли си, човече?
Мъжът пристъпи напред и едва не падна. Но се изправи и отново застана в цял ръст. Марк не искаше да свети в лицето му, но реши, че няма друг избор. Вдигна прожектора и го насочи право в Алек. Видя изблещени очи и плувнала в пот кожа, сякаш старият воин очакваше всеки миг върху него да се нахвърли чудовище.
— Ей, какво става? — извика Марк.
Алек пристъпи несигурно напред.
— Болен съм, Марк. Наистина съм болен. Трябва да умра. Трябва да умра, а не искам да умра за нищо.
Марк не знаеше какво да каже. Алек се прегърби и се подпря на коляно.
— Говоря сериозно, хлапе. Чувствам се странно, нещо става в главата ми. Виждам и усещам разни неща. В момента съм малко по-добре, но не бих искал да стана като онези нещастници. Трябва да умра и не ми се ще да чакам до заранта.
— Какво… защо… — запелтечи Марк. Знаеше, че е неизбежно, че рано или късно ще се случи, но въпреки това бе потресен до дъното на душата си. — Какво искаш да направя?
Мъжът го изгледа с блеснал поглед.
— Мислех си…
После внезапно се сгърчи и изви назад глава, сякаш разкъсван от неистови болки. От гърлото му се изтръгна сподавен, приглушен вик.
— Алек! — Марк скочи и изтича при него. Но се наложи да се наведе, защото старият воин неочаквано замахна към него с юмрук. Сетне рухна на пода. — Какво има?
Алек отново се успокои и дори се надигна, като се подпря на ръце и колене. Дишаше шумно и тежко.
— Ами аз… не зная. Виждам разни странни неща.
Марк прокара пръсти през косата си и се огледа, като че решението бе наблизо и можеше да го види. Когато отново погледна към Алек, старият воин се бе изправил и вдигаше ръце, като че се предава.
— Чуй ме — заговори той. — Хрумват ми разни неща. Истината е, че го закъсахме здравата. Но… — Той посочи навън, вероятно към спалното, където Трина и Диди още спяха. — Там има едно безценно малко момиче, което трябва да бъде спасено. Трябва да я отведем в Ашевил и да я оставим там. А после… — Повдигна рамене, обезсърчен жест, който казваше достатъчно. За останалите всичко щеше да свърши скоро.
— Трябва да има някакво лечение — заяви почти ядосано Марк. — Онзи тип Брус смяташе, че има. Ще идем там и ще…
— О, конски фъшкии — излая Алек. — Послушай ме, докато все още мога да говоря разумно. Аз съм единственият, който може да управлява това чудо. Искам да дойдеш с мен в пилотската кабина и да ме гледаш. Опитай се да запомниш как се прави. За всеки случай. Прав си — ще откараме момичето в Ашевил дори това да е последното дело в живота ни.
Марк усети, че го изпълва отчаяние. Скоро всички ще са луди или мъртви. Но поне Алек бе на същото мнение като него, а той бе човек на действието.
— Ами да вървим тогава — рече Марк, като се бореше с напиращите сълзи. — Да не губим и секунда повече.
Алек се сгърчи, но после стисна юмруци и се овладя, поне този път успя да прогони пристъпа. Погледът му се проясни и той извърна лице към младежа. Като че всичко преживяно от двамата премина между тях — тъжни, весели, страшни и спокойни моменти. А сега в телата им се бе загнездил вирусът на лудостта.
Старият воин кимна решително и двамата се отправиха към вратата.
Стигнаха пилотската кабина, без да срещнат Трина или Диди. Марк се бе надявал, че са се събудили и благодарение на някакво чудо Трина ще е по-добре, ще се смее и ще помни всичко. Но това бе глупава надежда.
