Трина и Диди стояха до стената и наблюдаваха безпомощно схватката. Марк знаеше, че предишната Трина щеше да му се притече на помощ. Щеше да се нахвърли върху жената и вероятно да я халоса така, че да изгуби съзнание. Но тази нова Трина, тази болна Трина стоеше и го гледаше като изплашено момиче. Стиснала Диди в ръцете си.
Марк изпъшка и продължи да се бори с жената. Чу стон и когато извърна глава, установи, че мъжът, когото бе повалил, се изправя бавно на колене. Очите му бяха втренчени с безкрайна, налудничава омраза в Марк. Той оголи зъби и изръмжа.
Побърканият запълзя към него на четири крака, сякаш се бе превъплътил в побесняло животно. Тласна се от пода и се метна върху Марк и възседналата го жена подобно на лъв, атакуващ своята жертва. Блъсна жената и двамата неволно се озоваха в прегръдка. Затъркаляха се по пода в зловещо подобие на детска игра. Марк все още се бореше да си поеме въздух, но побърза да се обърне на една страна, после по корем. Подпря се на коляно. На лакти. Надигна се. Опря се на койката и най-сетне намери сили да стане.
Прицели се спокойно в мъжа, после в жената и ги изпрати в небитието с два последователни изстрела. Звукът разтърси въздуха като гръмотевица и от лунатиците не остана и следа.
Марк чуваше собственото си дишане, шумно и мъчително. Погледна изтощено към Трина и Диди, все още притиснати към стената. Трудно бе да се определи коя от двете изглежда по-изплашена.
— Съжалявам, че трябваше да го видите — рече. — Елате, да идем в кабината. Алек ще ни откара на безопасно място.
Внезапно се разнесе силен смях, идваше сякаш едновременно от всички посоки — същият ужасяващ звук както преди. Последва го сподавена кашлица, която премина в пресеклив кикот. Звук, който Марк би свързал единствено с лечебница за душевноболни, и въпреки горещината кожата му настръхна. Трина бе свела поглед към пода и очите й гледаха безизразно. Той пристъпи към двете момичета и протегна ръка. Мъжът, скрит зад гредата на покрива, продължаваше да се киска.
— Можем да го направим — рече Марк. — Достатъчно е да ме уловиш за ръката и да тръгнеш. Още малко и ще бъдем в… безопасност. — Не искаше да се разколебае на последната дума.
Диди вдигна покритата си с белези ръка, хвана пръста му и го стисна. Това като че задейства някаква реакция у Трина, тя се отдръпна от стената и пристъпи към тях. Все още не смееше да вдигне очи от пода и стискаше Диди с две ръце за раменете. Но изглежда, беше готова да ги следва.
— Добре — прошепна Марк. — Няма да обръщаме внимание на оня нещастник горе и ще идем тихо и спокойно в кабината. Да вървим.
Той се обърна и закрачи към вратата, преди нещо да е накарало Трина да промени решението си. Дърпаше Диди след себе си. Един бърз поглед през рамо го увери, че Трина я следва. Над тях се чуха забързани стъпки и Марк трябваше да положи усилие да се успокои и да продължи сякаш нищо не се е случило.
Излязоха в коридора и поеха в сумрака, под бледата светлина на аварийното осветление. Ала едва бяха изминали няколко крачки, когато шумът над тях внезапно се усили. Чу се трополене и истеричен смях. Сетне неочаквано едно тяло се провеси наполовина от тавана и пред тях изникна обърната наопаки глава. От устните на Марк се изтръгна вик и той се вцепени. Сякаш осъзнал това, мъжът отгоре протегна бързо ръка и изтръгна трансвиктора от ръцете му с такава сила, че ремъкът се скъса.
Марк се опита да го задържи, но непознатият бе бърз като стрелкаща се змия.
Той изчезна зад напречните греди, като не спираше да се киска. Стъпките му се отдалечиха, докато тичаше към другия край на кораба.
Марк не смяташе, че би могъл да се покатери на тавана и да застигне непознатия, който навярно вече се бе спотаил някъде, откъдето да дебне със смъртоносното оръжие.
— Не мога да повярвам — прошепна младежът. Как бе позволил на този тип да изтръгне оръжието от ръцете му? При това му се случваше за втори път за по-малко от ден. И сега този невменяем се криеше някъде из кораба с най-опасното оръжие, създавано някога.
— Побързайте — подкани той Диди и Трина и тримата хукнаха по коридора. Марк вдигаше глава на всеки няколко секунди, опасявайки се, че мъжът може да надникне отгоре и дори да стреля. Непрестанно се ослушваше и за стъпки.
Когато стигнаха кабината, първото, което видя, бе, че Алек се е проснал върху пулта, стиснал главата си с ръце.
— Алек! — извика Марк, пусна ръката на Диди и изтича при него. Но Алек се изправи преди още да го е достигнал и се огледа объркано. — Ей, добре ли си?
Не изглеждаше добре. Лицето му беше подпухнало, с кръвясали очи, кожата му бе бледа и изпотена.
— Аз… аз… само си почивах.
— Ти си единственият, който знае да лети с това нещо — изтъкна Марк. Погледна през прозореца и видя, че под тях бавно пълзят хълмовете на Ашевил. — Искам да кажа… аз не мога да…
— Спести си думите, хлапе. Наясно съм какво рискуваме. Опитвам се да разбера къде е щабът на КСС в града. Трябваше ми малка почивка.
Марк побърза да го запознае с развитието на събитията.
— На кораба има луд. Той открадна трансвиктора.
