Марк продължи да се спуска. Вятърът се усили, като че се опитваше да ги откъсне от кораба. Соплото бе съвсем близо, точно под краката му и ревът бе направо оглушителен. Той се спусна още малко и изведнъж краката му увиснаха във въздуха — вече нямаше къде да се опре. Тук имаше скоба, която преминаваше по цялата дължина на корпуса, и Марк пъхна дясната си ръка в нея. Завъртя се и остави цялата тежест на тялото му и това на лудия да увиснат на тази импровизирана кука. Болката бе неописуема — сякаш всеки миг ръката му щеше да се откъсне. Но му трябваха само няколко секунди. Само няколко.
Той се извъртя и обърна глава да погледне към вкопчения в гърба му мъж. Беше го прегърнал с една ръка през раменете, а с другата го държеше през кръста. С неистово усилие Марк успя да пъхне свободната си ръка между двете тела и да я провре нагоре, към шията на своя противник.
Мъжът загъгна, полузадушен, и виолетовият му език щръкна през зъбите. Десният лакът на Марк трепереше от разкъсваща болка, сякаш сухожилията, костите и тъканите се разпадаха. Мъжът се закашля и плю, очите му изпъкнаха. Хватката му се отслаби и веднага щом го усети, Марк премина към действие.
Той нададе гневен вик, избута тялото на мъжа навън и го притисна надолу, право към синкавите пламъци на соплото. Пред очите му главата и раменете на мъжа бяха погълнати от огъня и тялото му се разпадна, преди дори да успее да изкрещи. Останките полетяха към града и се изгубиха от погледа на Марк.
Лудостта вече се прокрадваше във всяка негова клетка. Пред очите му танцуваха светлини. Гневът отново набираше сила. Той знаеше, че е обречен. Но имаше едно последно нещо, което трябваше да направи.
Марк започна да се катери по повърхността на чудовищния берг.
Никой не му помогна да влезе през прозореца. Болеше го всяка фибра на тялото, мускулите му сякаш бяха втечнени, но по някакъв начин успя да се пъхне през рамката и се свлече на пода на кабината. Алек се бе привел над пулта с безизразно лице и невиждащ поглед. Трина седеше в ъгъла, а Диди се бе сгушила в скута й. И двете го погледнаха с неразгадаеми изражения.
— Равнотранспортът… — едва успя да произнесе Марк. Пред погледа му продължаваха да трепкат светлини и звезди и той с мъка удържаше напиращите в него чувства. — Брус каза, че КСС разполага с равнотранспорт в Ашевил. Трябва да го намерим.
Алек внезапно завъртя глава и го погледна. Очите му бяха замъглени, но се проясниха.
— Мисля, че зная къде да го търсим — каза с безжизнен глас.
Бергът се снижи. Марк облегна глава на стената и затвори очи, за миг му се дощя да заспи и да не се събуди никога или да стори нещо друго — да коленичи и да удря глава в стената, докато всичко приключи. Но в ума му все още имаше малко зрънце на здрав разсъдък. Той се вкопчи в него като човек, увиснал над бездънна пропаст.
Отвори очи. Изпъшка и се надигна, опря се на прозореца. Под тях се простираше Ашевил. Опасан със стена от дървета, ръждясали конструкции и изоставени коли — всичко, което можеше да свърши работа, бе използвано за изграждането й.
Видя големи групи от хора струпани край стената. Те се катереха по нея и нахлуваха в града.
Един мъж размахваше червено знаме, вързано на пръчка. Беше Брус, същият, който произнесе речта в бункера. Значи те също бяха дошли да търсят равнотранспорта, точно както бе обещал той на своите сподвижници. И съдейки по това, което ставаше долу, към тях се бяха присъединили хиляди заразени — цели тълпи, които сега прехвърляха стената.
Бергът прелетя над тях и се понесе над пустите улици. Скоро доближи една малка постройка със зейнала двойна врата. Написан на ръка знак оповестяваше: „Само за оторизиран персонал на КСС“. Няколко души стояха пред вратата в очакване да влязат вътре. Изглеждаха спокойни и уверени. Марк ги мразеше за това и за един кратък миг съжали, че не държи в ръце трансвиктора, за да открие огън.
— Ето го и него — промърмори Алек.
Марк знаеше какво има предвид. Ако изобщо съществува равнотранспорт, той трябваше да е тук. Хората, чакащи на опашка пред сградата, вероятно бяха последните служители на КСС, готвещи се да напуснат опасния район. Да го изоставят на безумието и хаоса. Те погледнаха към берга с изплашени лица и после, като по команда, се скриха вътре. Марк затършува из шкафовете и откри парче хартия и молив, вероятно пазени за извънредни случаи. С разтреперана ръка написа посланието, което бе намислил, и се обърна към Алек.
— Приземи се — рече с изтощен глас. Имаше чувството, че в дробовете му няма въздух, а огън. — Побързай. — Сгъна бележката и я пъхна в задния си джоб.
Движенията на Алек бяха мъчителни, мускулите му — напрегнати докрай, вените изпъкваха като въжета под кожата. Лицето му бе зачервено и потно. Но след няколко минути бергът се приземи с изненадващо тих звук съвсем близо до сградата на КСС.
