Вече от две години беше тук. Почти една четвърт от живота й. Достатъчно дълго, за да избледнеят спомените от миналото и да бъдат заменени от всекидневието на този нов свят. Две дълги години, а тя все още не си бе намерила приятели. Само възрастни, с умислени и сериозни лица. Един от тях бе много мил — мъж на име Рандал, — но тя рядко се срещаше с него. Беше и обещал да й намери приятел скоро. Много скоро. А после и още много приятели.
Всъщност тъкмо затова бе в тази стая. Чакаше. Вероятно да я запознаят най-сетне с тези приятели.
На вратата се почука, сетне тя се отвори. Такъв бе редът в ЗЛО — всички бяха много любезни. Това караше Тереза да смята, че е важна. Но малко по-късно чувството изчезна и тя си припомни за пореден път, че не е нищо повече от опитен образец.
Влезе жена. Беше млада и красива, макар че косата й бе сресана назад и прихваната на кок. Лицето й издаваше решимост и напрежение — сякаш кожата бе изопната назад заедно с прическата. Тя кимна леко на Тереза, усмихна се едва забележимо и премина към въпроса.
— Благодаря ти за търпението да ме почакаш — поде жената. — Има един човек, с когото бихме искали да се срещнеш, и сме готови да те отведем при него. Чаках последно одобрение от председателя Мичъл. Затова се забавих.
— Нямам нищо против да чакам — отвърна Тереза. — Но вие дори не ми казахте името си.
На лицето на жената се изписа изненада. Възрастните от ЗЛО често изглеждаха изненадани, когато Тереза разговаряше с тях. Явно очакваха да се държи като момиче на нейната възраст.
— Освен това — продължи Тереза — не разбирам защо досега не ми бе позволено да се срещна с господин Мичъл. Тук съм от близо две години. Не мислите ли, че поне трябва да се запозная с него?
Жената се стъписа, но бързо се съвзе.
— Първо, името ми е Ладена. Но това няма значение. Колкото до председателя, то… не е необходимо да се среща с теб. Той си има своите задължения, а ти — твоите. Радвай се, че живееш на такова чудесно място с изобилна храна. Това трябва да ти е достатъчно.
Тереза я загледа втренчено, опитвайки се да й внуши, че не е доволна от отговора. Изминаха няколко секунди, жената, изглежда, схвана посланието.
— Аз… съжалявам — смотолеви тя. — Истината е… че не съм привикнала. Не зная как най-добре да…
— Няма нищо — успокои я Тереза със силен и уверен глас. — Не съм и очаквала друго. Наясно съм, че председателят не желае да се среща с децата, от които очаква да пожертват живота си. Не е кой знае какво. Но благодаря, че ми казахте името си.
Жената отново придоби стъписан вид, но само за секунда. В очите й блеснаха ядни огънчета.
— Навремето смятах, че някои от решенията не подлежат на обсъждане. Но вече не. Особено след като видях какво се случва във външния свят. Наистина мисля, че трябва да си благодарна, задето си тук на сигурно място. Трябва да си много, ама много благодарна.
— Никога не съм казвала, че не съм — каза Тереза, втренчила поглед в Ладена. — Аз съм
Жената кимаше бавно и на лицето й се четеше объркване.
— Доста си умна за възрастта си, знаеш ли? Не мога да си го обясня, но е така.
— Няма какво да си го обяснявате. Просто се опитвам да разговарям с вас като нормален човек.
— Не мисля, че ти си нормален човек.
Тереза се наду от гордост.
— Вероятно не съм.
Ладена я разглеждаше сякаш е лабораторна мишка.
— Има нещо особено… — Тя поклати глава, като че се опитваше да прогони видение. — Но какво правя? Трябва да те отведа там, където държим момчето. Казват, че той е най-подходящият от всички, които са намерили досега.
И без това на Тереза й бе омръзнало да говори с жената. Побърза да се изправи и да отиде до вратата, за да покаже, че е готова.
— А колко са намерили? — попита.
— Около двайсетина досега. Държахме те изолирана от тях. Но председателят се съгласи, че ти и момчето сте готови за среща. Че е време на двамата… да бъдат възложени определени отговорности.
Тереза сви рамене. Преструваше се, че всичко това не я интересува особено, макар да не беше така. Тя последва жената в коридора, студен и мрачен като стаята.
— Как се казва? — полюбопитства.
Ладена отговори с уморен глас, докато вървяха по коридора:
— Нарекоха го Томас.
В ЗЛО нямаше много прозорци.
Тереза имаше някои предположения относно този факт. Не искаха техните „образци“ да виждат света отвън, който бе забранен за посещение, освен в редки случаи. А и не биваше да се забравя опасността от нападения на побърканяци. Повече прозорци означаваха повече възможности да проникнат в сградата и да разпространят заразата. Или по-лошо.
Но докато вървяха към стаята на новото момче, Ладена я преведе покрай един тесен прозорец и Тереза реши да се възползва от възможността да надзърне. Без да иска разрешение, тя изтича при прозореца.
— Ей! — извика Ладена. — Нямаме време за това! — Но в гласа й не се долавяше твърдост — жената очевидно се чувстваше неудобно заради задачата, която й бяха възложили от ЗЛО.
