Тереза притисна носле към студеното стъкло и се загледа към чудесата на външния свят, докато пред нея се образуваше мътнобяло петно от дъха й. Отляво различи сивкавия масив на щаба, който се простираше като безкрайна стена. Но отвъд нея и вдясно имаше храсти и пожълтяла ливада, насечена от пътеки и с щръкнали наблюдателни кули. Малко по-нататък започваше гората — все още изпълнена с живот, благодарение на честите дъждове. Зелена и гъста, величествена, криеща ревниво обитателите си.
Беше толкова различна от изсъхналите горички, с които Тереза бе привикнала, преди да я пратят в ЗЛО. За хиляден път я изпълни тъга по онова място, което наричаше свой дом, колкото и да бе мрачно. Въпреки ужасите, на които бе ставала свидетелка там, тя продължаваше да тъгува по мама и татко, по брат си и всички хора, които я даряваха с обичта си, преди лудостта да й ги отнеме. Преди…
Ръката на Ладена я докосна по рамото и момичето подскочи и се завъртя. Имаше чувството, че е стояла до прозореца часове наред.
— Трябва да вървим — подкани жената с глас, в който прозвуча нотка на състрадание. — Чакат ни и ако се забавим, ще си имаме неприятности.
Тереза усети прилив на гняв, изцяло насочен към жената пред нея. Но той бързо се уталожи и момичето се върна към нормалното си настроение.
— Добре. Съжалявам. Да идем да се срещнем с момчето.
Ладена се усмихна и я поведе.
Двама мъже с черни костюми стояха пред затворена врата, скръстили ръце пред себе си. Погледите им бяха втренчени в стената зад Тереза и нейната придружителка.
Погледнаха ги едва когато Ладена заговори.
— Дошли сме да се срещнем с момчето — съобщи тя с равен глас.
— Но не и двете — отвърна мъжът отляво. Единствената разлика между него и партньора му бе, че косата му бе сресана в обратна посока. — Можете да си вървите. Ние я поемаме.
Тереза си помисли, че Ладена може да се обиди от рязката забележка, но вместо това жената изглеждаше искрено облекчена.
Тя се обърна към Тереза и каза:
— По-умна си, отколкото те смятат. Лично се убедих. Има нещо у теб. Желая ти успех. От сърце. — Тя стисна ръката на Тереза, след това се отдалечи забързано сякаш се страхуваше, че мъжете може да променят решението си и да я накарат да остане.
Тереза искаше да отговори, да каже нещо, да подскаже на жената, че разбира колко нелепо се е получило. Все пак Ладена бе проявила известна човечност към нея. Държеше се искрено.
Двамата мъже я гледаха в очакване като че ли тя трябваше да реши какво следва.
— Е? — попита Тереза. — Какво чакате? Не трябва ли да вляза вътре?
Единият от мъжете се захили — Тереза вече не помнеше дали е същият, който заговори одеве.
— Казват, че понякога си била истински огън. Хайде, ела. Маквой те очаква.
Партньорът му се пресегна и опря ръка на пулта на стената. Чу се изщракване и вратата се отвори. Нито един от мъжете не помръдна, а тъй като Тереза не бе в настроение да губи време, тя ги подмина и влезе в стаята.
Беше канцелария, ако се съдеше по оскъдната мебелировка. Имаше бюро, лавици и няколко стола около малка маса в ъгъла. Нищо не висеше по стените. Жена с къса черна коса седеше зад масата, а до нея бе седнало момче, което изглеждаше с година или две по-малко от Тереза. Беше отпуснало ръце в скута си и се взираше втренчено в отсрещната стена. Изглеждаше ужасно изплашено, почти трепереше. Очите му се стрелнаха към Тереза и после се върнаха към същото място на стената. Имаше кестенява коса и почерняло от слънцето лице.
Напереността й изведнъж изчезна. Тя почувства, че също е изплашена, че безнадеждността я изпълва като надигаща се в кладенец вода. Не знаеше защо, но й се искаше да се обърне и да побегне.
— Седни — нареди й жената. Гласът й не бе строг, но не бе и любезен. Тя посочи стола срещу момчето. — Има доста неща, за които да си поговорим.
Тъкмо тогава единият от мъжете затвори вратата зад гърба на Тереза. Момичето се стресна и подскочи, после се засрами, че е издала нервността си. За да прикрие неприятното впечатление, доближи с привидно нехайна походка стола до момчето и се отпусна на него, макар жената да й бе показала друг. Дребен жест на незачитане, но и това беше нещо.
— Името ми е Кати Маквой — представи се жената. — А това… — тя погледна към момчето, сетне се пресегна и го потупа по рамото.
Момчето извърна очи към Тереза.
— Казвам се… Томас. Радвам се, че съм тук и че мога да служа на ЗЛО. Ще направя всичко по силите си, за да открием лечение за вируса.
Никога досега Тереза не бе чувала думи, произнесени под толкова очевиден натиск. Но не беше изненадана. Знаеше, че ще мине известно време, преди момчето да събере достатъчно кураж и да извади на показ истинското си аз.
— Аз съм Тереза — каза тя и се постара в гласа й да се долови топлина. — Не се тревожи. Не е никак лошо. Всъщност храната е доста добра. Освен това сме в безопасност от… нали знаеш?
— Побърканяците? — попита Томас. — Онези лудите отвън?
Тереза кимна. В гласа на момчето се долавяше печал.
