— Баща ми е… — Той се поколеба. После намери отнякъде сили и се изправи на седалката. — Той беше побърканяк. Майка ми също скоро ще полудее. Радвам се, че ще помогнем на хора като тях. И ще спрем разпространението на болестта.
— Аз също — кимна Тереза, но се чувстваше потисната.
Маквой въздъхна, наведе се напред и опря ръце на масата.
— Виждам, че двамата ще си паснете добре. Което е хубаво, защото ви предстои да преживеете доста неща. Избрани сте да играете важна роля в нашите планове през следващите няколко години. Изключително важна роля, бих казала, и трябва да се гордеете, че сте били посочени за нея.
Тереза бе изкушена да каже доста неща, пък и все още искаше да изтъкне, че не се плаши от жената. Но любопитството надделя и тя зачака продължението. Томас също мълчеше.
— Ще направим и двама ви по-специални дори, отколкото сте сега — поде Маквой. — Ще бъдете водачи на други деца с имунитет. Ще ни помагате да подготвим изпитанията и тестовете, да обучим опитните образци. За целта, както и поради много други причини, които ще ви обясним по-късно, ще имплантираме в главата ви устройства, които ще ви позволяват да общувате помежду си по начин, който не сте виждали досега.
Тереза искаше да зададе хиляди въпроси. Но не знаеше откъде да започне.
Жената ги гледаше като горда майка.
— Скоро ще поставим началото на най-големия и най-важния етап от огромната задача, която сме си поставили. Очакваме и двамата да сте незаменима част от този проект.
— И какъв е той? — попита Томас.
Маквой се засмя.
— Лабиринтът, Томас. Ти и Тереза ще ни помогнете да построим лабиринт.
Няколко часа по-късно Тереза и Томас седяха на кушетка. Бяха сами.
Веднага след първата им среща Тереза получи по-голяма и по-приятна стая, която дори разполагаше с прозорец, откъдето се процеждаше естествена светлина. Изглеждаше й като светлина от рая. Томас бе настанен в подобна, а и между стаите им имаше кухня и всекидневна. Даже видеоекран за забавления, макар Тереза да предполагаше, че ще показват на него само неща, които са важни за обучението им.
И ето че седяха един до друг, нови приятели — макар и не по свой избор. Седяха и си приказваха. За бъдещето, което никой от тях не можеше да си представи.
— Тя каза, че ще сложат някакви устройства в главите ни — рече Томас. — Какво ли означава това? Що за хора биха пъхали разни машинки в главите на деца?
Тереза се разсмя и изненада себе си, както и Томас, ако се съдеше по израза на лицето му.
— Какво? — озадачи се той.
— О, нищо. Засмях се заради начина, по който го каза. Кой би пъхнал машинка в главата на дете? ЗЛО, предполагам.
— Какво означава това име? Защо се наричат така?
— Някой спомена, че имало причина за всичко тук и че един ден ще я разберем. Но в конкретния случай знам отговора: ЗЛО е съкращение от Земна лига за отбрана, а ние сме в Отдела за проучване на гибелната зона. Знаеш ли какво е гибелна зона?
— Аха. — Той се почеса по челото. — Там, където избликът те превръща в куку.
— Именно.
През лицето на Томас премина сянка и Тереза си спомни какво й бе казал за баща си и майка си.
— Значи и двамата ти родители са болни, така ли? — попита тя.
Томас кимна и за миг изглеждаше, че ще се разплаче, но се овладя.
— Беше ме страх до смърт от баща ми. Преди най-сетне да го отведат, бях почти сигурен, че някоя нощ ще влезе в стаята ми и ще ми види сметката. Дори бях доволен, че няма да гледам как майка ми също се побърква.
— Ти си доста силно дете — отбеляза Тереза. И наистина бе впечатлена.
— Дете? — повтори Томас. — Кого наричаш дете? Не си много по-голяма от мен.
— Както казах — отвърна тя с усмивка, — жилав си. Погледни се. Повечето деца на твоята възраст щяха да си изплачат очите.
Томас изпухтя презрително.
— Не ме е срам да плача. Плаках предостатъчно, когато баща ми започна да полудява. Не ме е страх и да съм тук. Виждал съм какво върши с хората онази гадна болест и ако наистина мога да помогна, значи е по-добре да съм тук, отколкото да съм сирак навън.
Тереза все повече го харесваше. Може би накрая наистина си бе намерила приятел.
— Кога разбра, че притежаваш имунитет? — попита го тя.
— Ами, дойдоха и ме подложиха на тест, след като баща ми се зарази. Мислех, че е нещо нормално двамата с майка ми да го последваме. По това време още не знаех, че притежавам вродена защита. А когато ми го казаха, помислих, че се шегуват. Или че имат някакви задни мисли.
— И как се почувства, когато узна истината?
Томас сведе очи към пода.
— Какво има? — попита го тя.
Той я погледна и Тереза бе споходена от усещането, че го познава още откакто се е родила. Сякаш е неин брат.
— Какво има? — повтори малко раздразнено въпроса.
— Развълнувах се. Наистина, страшно много. Мислех си само, че няма да се наложи да преживея същото като баща ми и майка ми. Бях… щастлив.
— Е, и? Какво лошо има в това?
Томас сви рамене.
— Че мислех само за себе си. Дори когато ме отведоха и трябваше да се сбогувам с мама, продължавах да си мисля какъв съм късметлия, че няма да я гледам как преминава през онези ужасни промени. И се радвах, че ще си остана здрав.
