Той протегна ръка и избърса сълзите й.
— Недей да плачеш. Ето затова не исках никой да научава. Изживях пълноценен живот.
— Можеше да ми кажеш.
— Имах нужда… — Вигор отново въздъхна. — Имах нужда от време, за да свикна.
И поклати глава, видимо раздразнен, че не е в състояние да го обясни по-добре.
Но Рейчъл го разбра и стисна коляното му. Вуйчо й първо трябваше да приеме мисълта за собствената си тленност, неизбежността на смъртта, преди да сподели истината с други.
Вигор й разказа подробностите. Като в повечето случаи с рак на панкреаса, болестта му се развивала незабележимо, без външни симптоми. Отначало го отдал на лошо храносмилане, а после вече било късно. Ракът пуснал метастази в стомаха и белите му дробове. Предпочел палиативно лечение, лекарства, които да облекчават болките му.
— Хубавото все пак е, че ще съм на крак почти до края — намери някаква утеха в мрака той.
— Аз ще съм до теб — обеща му Рейчъл.
— Добре, обаче не забравяй, че и ти трябва да живееш. — Монсиньор Верона посочи тялото си. — Това е нещо временно, малък дар преди истинската благодат. Но не го хвърляй на вятъра, не го оставяй в килера, за да го използваш в бъдеще. Вземи го с две ръце и живей сега, изживявай истински всеки свой ден.
Тя отпусна глава в скута му и раменете й затрепериха. Губеше битката си с мъката.
Вуйчо й я остави да си поплаче и нежно я погали по косата.
— Обичам те, Рейчъл. Ти си ми дъщеря, винаги си била. Благодарен съм, че имах възможност да прекарам живота си до теб.
Тя прегърна краката му. Искаше й се вечно да остане така, ала знаеше, че скоро ще трябва да го пусне.
„И аз те обичам“.
Сейчан лежеше в кревата и прехвърлила ръка върху очите си, се бореше със сълзите си. Беше чула всичко в гостната — стаята й се намираше точно отгоре. До ушите й стигаше и най-тихият шепот, усилен от акустиката на дървената сграда.
Нямаше намерение да подслушва, но гласовете им я бяха събудили.
Тя долови обичта в оскъдните думи на духовника.
„Ти си ми дъщеря…“
Истината я прободе в сърцето — че макар Вигор да не е баща на Рейчъл, двамата са успели да изградят семейство.
Докато слушаше, си представяше лицето на майка си, лице на чужда жена. Разделяше ги бездната на изтеклото време и преживяната трагедия. Вместо да се опитват да си върнат ролите на майка и дъщеря, дали не можеха да създадат нещо ново, да започнат като непознати, свързани от една и съща изгубена мечта за друго време? Можеха ли да раздухат онези изтлели въглени и да запалят нов огън?
В душата й започваше да мъждука надежда.
Сейчан се надигна на леглото. Знаеше, че вече няма да успее да заспи.
Съветът на Вигор продължаваше да кънти в ушите й.
„Това е нещо временно, малък дар преди истинската благодат. Но не го хвърляй на вятъра, не го оставяй в килера, за да го използваш в бъдеще. Вземи го с две ръце и живей сега…“
Сейчан стана и нахлузи широка риза върху голото си тяло. Боса, тя безшумно излезе в ледения коридор и след като откри, че неговата врата е отключена, тихо се вмъкна в топлия мрак.
В малката камина блещукаха въглени.
Сейчан отиде при леглото му, единично като в нейната стая, с меки пухени възглавници и дебел юрган, отметна единия край и се мушна отдолу до здравото му голо тяло.
Той се сепна и пръстите му стиснаха ръката й под рамото в желязна хватка, толкова силно, че щеше да й остане синина. Тлеещият огън се отрази в очите му.
— Сей…
Тя долепи показалец до устните му. Приключваше с приказките, с опитите си да изрази с думи онова, което изпитваха и двамата.
— Какво пра…
Сейчан замени пръста с устните си и така отговори на недозададения му въпрос.
„Живея“.
26.
Джейда рязко вдигна глава, събудена от друсането на самолета, попаднал във въздушна яма. Беше се унесла, докато работеше на отворения в скута й лаптоп и чакаше резултата от поредните изчисления.
— Свали си облегалката и поспи — посъветва я седящият до нея Дънкан. — Вземи пример от Монк.
И посочи с палец назад към третия пасажер, който хъркаше в тон със самолетните двигатели.
— Не бях задрямала — възрази младата жена и прикри прозявката си с юмрук. — Просто размишлявах.
— Нима? — Дънкан повдигна ръката си и Джейда видя, че пръстите на другата й ръка са вплетени в неговите. — Тогава може ли да те попитам за
Тя се изчерви и издърпа ръката си.
— Извинявай.
Рен се усмихна.
— Нямах нищо против.
Засрамена, Джейда погледна през илюминатора и видя облачна покривка, под която проблясваше водна повърхност. Часовникът на лаптопа й показваше, че са във въздуха от почти три часа.
— Току-що прелетяхме над Япония — осведоми я Дънкан. — След пет часа би трябвало да кацнем в Калифорния.
Тя огледа салона и си спомни за един друг луксозен самолет. Беше започнала това приключение в Лос Анджелис, откъдето замина за Вашингтон, после за Казахстан и Монголия, а сега се връщаше обратно на изходна позиция.
„Пътешествие около целия свят“.
В опит да го спаси.
