Окото господне полностью

Надяваше се това да не е прощалната й обиколка. Ако видяното от Дънкан през Окото бе вярно, заплахата бе надвиснала над цялата планета:

Погледът й попадна върху предмета на масата. Преди да напуснат Улан Батор беше поставила Окото в импровизиран Фарадеев кафез, кутия, увита в медни жици, която изолираше електромагнитното поле и защитаваше електрониката на самолета от неговите смущения. След като прокара дланите си отгоре, Дънкан потвърди, че излъчването вече е съвсем слабо, но естествено, кафезът нямаше въздействие върху квантовия ефект на Окото.

Това нямаше да е по силите на каквато и да е клетка от медни жици.

— Защо само аз виждам опустошенията през Окото? — попита Рен — беше забелязал какво гледа и бе отгатнал какво си мисли.

Зарадвана, че има с какво да разсее мислите си, Джейда сви рамене.

— Сигурно си чувствителен към квантовия ефект на Окото. Това ме кара да смятам, че случилото се с него се е отразило и на стъкления обектив на камерата на спътника и е позволило на картинния сензор да заснеме този поглед в близкото бъдеще, когато светлината е преминала през лещите.

— А аз?

— Както вече ти споменах, човешкото съзнание е разположено в квантовото поле. Кой знае защо, ти си по-чувствителен към квантовите промени в Окото. Може би защото сам си се направил такъв с тези магнити в пръстите ти… или просто си свръхчувствителен.

— Като свети Тома с неговия кръст.

— Възможно е, но не очаквай да ти викам свети Дънкан.

— Сигурна ли си? Харесва ми как звучи.

Лаптопът й тихо сигнализира и на дисплея се отвори нов прозорец. Това бяха последните данни от Центъра за космически и ракетни системи, пратени по сателитна връзка.

„Най-после…“

— Пак ли ще работиш? — попита Дънкан.

— Искам да проверя нещо.

Тя кликна върху прозореца и прегледа документите. Възнамеряваше да построи графика на траекторията на кометата и да проследи короната й от тъмна енергия. Нещо продължаваше да я гложди и тя се надяваше, че новата информация ще й помогне да разбере какво е.

Започна да въвежда информацията в програма за графики. Освен това искаше да сравни последните статистически данни и цифри с първите си изчисления, обясняващи характера на тъмната енергия. Уравненията й елегантно съчетаваха нейната теория за източника на тъмната енергия — анихилацията на виртуални частици в квантовата пяна на вселената — с породените от нея гравитационни сили. Тя разбираше, че това е същността на проблема. Можеше да я обобщи с една дума.

Привличане.

Виртуалните частици се привличаха помежду си и тъкмо енергията от тяхната анихилация придаваше на масата фундаменталната гравитационна сила. Тези слаби и силни ядрени взаимодействия притегляха електрони, протони и неутрони, за да се образуват атоми. Това караше луните да обикалят около планетите, слънчевите системи да кипят и галактиките да се въртят.

В хода на работата Джейда забеляза редица грешки в изчисленията на ЦКРС, предположения на главния физик, които не се потвърждаваха от най-новите данни. Сънят я напусна окончателно и в съзнанието й започна да се очертава ужасяващата истина.

„Сигурно греша… не може да е вярно!“

Пръстите й бясно затракаха по клавиатурата. Знаеше как да направи проверка.

— Какво има? — попита Дънкан.

Искаше й се да го каже на глас, да го сподели, ала се боеше, че ако го направи, някак си може да го превърне в реалност.

— Джейда?

Накрая младата жена се огъна.

— Физикът от ЦКРС, онзи, който е направил първите изчисления за настъпването на критичния момент… е сбъркал.

— Сигурна ли си? — Рен си погледна часовника. — Според него са ни оставали шестнайсет часа, което означава, че сега имаме още около девет.

— Сгрешил е. Неговите екстраполации са се базирали на факта, че гравитационните аномалии на кометата се увеличават право пропорционално на приближаването й към Земята.

— И къде е грешката?

— Не, това е вярно. — Тя отвори новата си графика. — Тук се вижда как короната от тъмна енергия се притегля от Земята с приближаването на кометата и обсегът й става все по-голям.

— Кривата на пространство-времето около Земята също реагира на този гравитационен ефект — продължи Джейда. — Тя е огъната навън, двете се привличат помежду си и постепенно образуват фунията, по която ще се изсипят астероидите.

— Щом физикът е прав, къде е проблемът?

— Той е допуснал грешка и новите данни го потвърждават.

— Каква грешка?

— Предположил е, че гравитационният ефект ще се увеличава геометрично. Аз обаче не смятам така. Според мен увеличението ще е експоненциално. — Тя се обърна към него. — С други думи, много по-бързо.

— Колко по-бързо?

— Трябва да проверя новите данни с моите уравнения, но засега бих казала, че имаме само пет часа до момента, в който астероидният удар ще стане неизбежен. А не девет.

— Това е почти половината от оставащото ни време! — Дънкан се отпусна назад, незабавно осъзнал проблема. — Ще имаме късмет, ако дотогава кацнем в Лос Анджелис.

— А като се имат предвид последните няколко дни, не бих разчитала на никакъв късмет.

4:14 ч.

„По дяволите…“

Буквално му се виеше свят.