Грей забеляза, че на първата плоскост отдясно на входа е изобразена стилизирана планина, на върха на която се издигат три кръста. По склоновете се спускаха плачещи фигури, а над тях бушуваше гневно небе.
На следващото пано имаше коленичил мъж, който протягаше ръце към ранения хълбок на друг, носещ се над него.
По-нататък същият човек се отправяше на далечно ужасяващо пътешествие, изпълнено с дракони и други чудовища от китайската митология — докато накрая на брега на голямо море с високи вълни го посрещаха тълпи със знамена и символи на радост и просветление.
— Това е животът на свети Тома — каза Вигор, когато завършиха обиколката. — Най-после имаме доказателство, че е стигнал до Китай и Жълто море.
Но с това житието на светеца не приключваше.
Монсиньорът спря пред последното пано, изобразяващо китайски владетел, подаващ на мъжа кръст. В осеяното със звезди и полумесец небе над рамото на владетеля сияеше комета.
Подаръкът на св. Тома.
Вигор се обърна към полупразното помещение. В средата на златната юрта имаше каменна грамада като онези край входа на пещерата на шамана.
Ала върху този каменен пиедестал стоеше просто черно ковчеже.
Монсиньор Верона погледна Грей. Искаше разрешение.
Пиърс забеляза жълтеникавия оттенък на кожата му. Това не се дължеше на златото, осъзна той. А на жълтеница.
— Върви — тихо каза Грей.
Вигор тръгна към ковчежето. Краката му се бяха вцепенили от изпълнилото го благоговение, още малко и щеше да изгуби равновесие.
„Може би трябваше да се приближа на колене“.
Но остана изправен и стигна до каменната грамада.
На вид ковчежето беше желязно, но вероятно имаше някакво покритие, защото не бе ръждясало. Отгоре имаше китайски йероглиф.
„Две дървета“.
Също като онзи, описан и прерисуван от Илдико.
Той вдигна с треперещи пръсти капака и пантите жалостиво изскърцаха. Вътре видя второ ковчеже, също черно като първото, ала Вигор знаеше, че металът под патината е сребро. И върху него имаше китайски символ.
„Заповядвам“.
Монсиньорът се подчини и го отвори — и разкри последното ковчеже, златно. Изглеждаше почти непокътнато от вековете и върху лъскавата му повърхност беше гравиран третият йероглиф.
„Забранени“.
Той затаи дъх и с върховете на пръстите си вдигна капака, като мислено произнесе благодарствена молитва за тази чест.
Вътре върху златни стълбчета лежеше жълтеникавокафяв череп, чиито празни орбити се взираха в него. Върху костта едва се различаваше спирала от арамейски думи.
Черепът на св. Тома.
Вигор все пак щеше да се свлече на колене, но Грей явно забеляза разтреперването му, защото го подхвана и го задържа за онова, което трябваше да направи.
Монсиньор Верона с насълзени очи протегна ръце към мощите. Почиташе светеца, поставяше го над всички други Христови апостоли. Тъкмо неговото
„Търсете, и ще намерите“.
Нима не се бяха уверили в това през последните няколко дни?
— Открихме гробницата на свети Тома — прошепна със свито от благоговение и сълзи гърло Вигор. — Несторианите и завещанието на Илдико вероятно са убедили Чингис хан да построи този храм на светеца. Затова и неговото евангелие е било оставено в Унгария като писмена покана да потърсим тази крипта. Там е било съхранено словото на Тома — а тук са неговото тяло и наследство.
Остави пръстите си да докоснат святата кост, да извадят черепа от златния реликварий.
Грей стоеше до него и докато приятелят му държеше мощите на светеца в дланите си, насочи лъча на фенерчето си към дъното на ковчежето.
В умело изваяното златно гнездо лежеше прост черен кръст.
Изглеждаше тежък, метален, дълъг колкото изпъната длан.
— Кръстът на свети Тома — тихо каза Пиърс. — Само че как може да сме сигурни?
Въпреки сериозността на този момент Вигор се усмихна.
Докато самият той не изпитваше
— Дънкан ще разбере — успокои го духовникът.
Пиърс си погледна часовника.
— Остава ни само един час. Ще отида да проверя какво става с Монк.
— Върви — отвърна монсиньорът. — Аз ще те почакам тук.
Грей стисна рамото му и бързо излезе.
И едва тогава Вигор падна на колене, притиснал мощите на св. Тома в скута си.
„Благодаря ти, Господи, че ми подаряваш този миг“.
Въпреки благоговението си обаче изпитваше и известен страх. Продължаваха да го преследват очите на шамана — и неговото предупреждение.
„Ти страдаш много, ала те чакат още по-големи мъки“.
Грей изкара атевето от пещерата под ярките утринни лъчи и веднага удари спирачки. Машината поднесе и описа пълен кръг, преди да спре. Той не смееше да губи нито минута, а трябваше да е на открито, за да може да се обади по сателитния си телефон.
Набра номера на Монк, който отговори незабавно.
— Къде сте?
— В един автобус, пътуваме по леда. Скоро ще стигнем до острова.
