Студът моментално го преряза, по-жестоко, отколкото очакваше. Белият му дроб запищя, настояваше да вдиша и да се задуши. Той наложи на краката си да се оттласнат и на ръцете си да се изпънат, заплува под ледения таван и се насочи към тунела, който водеше навън.
Дънкан се извъртя назад и видя, че Джейда потъва в дълбините. Тялото й видимо се напрегна, още малко и щеше да се свие на кълбо от шока, но тя се пребори и се стрелна към него с яростно оттласкване с крака, като жребец, който хвърля къчове по вратата на конюшнята.
„По дяволите, адски е бърза!“
Същото беше заявила и самата Джейда, когато Грей им изложи плана си.
Рен се отблъсна от ледената стена и заплува по тунела. Разсеяните лъчи придаваха на леда лазурносин цвят и осветяваха водата достатъчно, за да вижда. Той размаха ръце и крака още по-енергично — и за да запази дистанцията с Джейда, и за да не замръзне.
Тунелът беше дълъг само трийсетина метра, разстояние, което иначе можеше да измине на един дъх, но в този студ, затворен под този дебел лед, то му се струваше смъртоносно предизвикателство.
Дънкан следеше напредването им, като се ориентираше по светлината. Тя ставаше по-ярка с всяко негово движение, което го приближаваше към утринното слънце навън.
Ала студът бързо изсмукваше издръжливостта му. Белият му дроб копнееше за въздух, крайниците му започваха да треперят. Когато наближи края на тунела, пред очите му затанцуваха тъмни петна. Той се обърна назад и установи, че Джейда също се бори.
„Напред!“ — мислено заповяда и на двамата Дънкан.
После забеляза целта им и това му даде сили за отчаян кроул.
Видя автобуса на дъното само на десетина метра от тях, килнат настрани върху предната си броня. Според Грей задницата му още стърчала над леда.
Той го заобиколи, тласкан от обещанието за глътка въздух. Предното стъкло липсваше, избито от силния взрив. Дънкан пропълзя през отвора, хвана се за волана и се изтегли в тъмната вътрешност, заплува между седалките и изскочи във въздушния джоб в задния край на рейса.
След миг към него се присъедини и Джейда.
Опитваха се да дишат колкото може по-тихо, благодарни не само за кислорода, но и за топлината. Пламъците значително бяха повишили температурата.
Навън се чуваха гласове. Най-вероятно говореха на корейски или може би на китайски. Още не бяха забелязали тяхното присъствие. Врагът не очакваше хванатата в капан плячка да се появи в потъналия автобус.
Това им даваше известно предимство.
Дънкан се обърна към Джейда, посочи надолу и младата жена кимна. Гмурнаха се и като се придърпваха за облегалките, заплуваха из рейса в търсене на нейната раница.
Всички незакрепени предмети бяха паднали в предната част или се бяха изсипали през избитото стъкло. Освежена от кислорода, Джейда плуваше като истински тюлен, докато Рен се чувстваше тромав като кит. Тя бързо намери раницата си и двамата се върнаха на повърхността.
Астрофизичката бръкна вътре и на лицето й се изписа облекчение.
Дънкан вдигна палци и тя му отговори по същия начин.
Бяха взели Окото.
Той импулсивно се наведе към нея и я целуна. Не знаеше дали ще има друг шанс. Вложи толкова много в тази кратка целувка: пожелание за нейното спасение, благодарност за усилията й… но най-вече надежда за още такива мигове.
Джейда се напрегна от изненада — после устните й омекнаха, стоплиха се и се сляха с неговите.
Когато се откъснаха един от друг, очите й блестяха. Едновременно изглеждаше още по-решителна и по-уплашена. Но само го погали по бузата и се гмурна под водата.
Дънкан се извъртя към един разбит страничен прозорец и като внимаваше да не го забележат, насочи вниманието си към сушата. От скалите висяха въжета, от двете страни на входа на тунела имаше въоръжени мъже в зимни маскировъчни униформи. Той ги преброи.
„Лошо“.
После измъкна зигзауера от презраменния си кобур, натисна ларингофона и съобщи на Грей:
— Окото пътува към теб. Виждам двайсет бойци, по десет от всяка страна. Май са корейци.
Пиърс изруга. Явно намираше някакво обяснение за присъствието им.
— Следвай плана — отговори той. — Брой до трийсет и открий огън.
Дънкан отново се обърна към прозореца.
Шансовете на техния отряд за победа бяха нулеви.
Затова и планът им беше прост.
Да спечелят колкото може повече време с цената на живота си.
Погледна надолу в тъмните дълбини. В този момент съдбата на света зависеше от това колко бързо плува Джейда.
31.
Джейда знаеше, че няма да успее. Страхът, студът и изтощението я поставяха на върховно изпитание. Раницата на раменете й я забавяше още повече, тежеше като олово и пречеше на движенията й. Ала и това не беше най-страшният проблем.
Зад нея се провлачваше кървава диря. На излизане от автобуса бе порязала дясната си ръка до костта на остро парче метал. Топлината и силата напускаха тялото й с всеки изминат метър, вееха се като алено знаме зад нея. Струваше й невероятни усилия да продължава напред, докато болката отстъпваше пред вцепенение.
