Грей и Кат бяха уговорили този спасителен сценарий преди операцията. Според плана вертолетът трябваше да излети от американски военен кораб в южнокорейски териториални води и ниско над морето да стигне до севернокорейския бряг. Кат беше предупредила, че ще имат само един шанс, който изисква идеално разчитане на времето. Севернокорейците нямаше да се вържат повече на този номер.
Щом групата се качи в хеликоптера, един от членовете на екипажа затвори люка и машината полетя над водата, тихо шепнейки с ротори в нощта.
Грей закопча предпазния си колан и се загледа в брега, като преценяваше рисковете и кръвопролитието. Изви глава назад и забеляза, че Гуанин протяга ръка към Сейчан.
След десетилетна раздяла една майка нежно погали дъщеря си по бузата.
Пиърс се обърна напред.
Значи си беше струвало.
15.
Докато хеликоптерът се издигаше сред вихрушка от пясък и сол, Рейчъл се тревожеше за вуйчо си. Двамата стари приятели бяха потънали в разговор, навели глави един към друг като развълнувани ученици, които заминават на екскурзия. Само че те отдавна не бяха
Особено Вигор.
Въпреки солидната му наглед фасада, с възрастта мазилката като че ли започваше да се пропуква. Преди малко, когато се качваха във вертолета, се наложи Рейчъл да го подкрепи с ръка. В последно време тя много пъти бе забелязвала, че се уморява лесно, дори преди няколко месеца му обърна внимание, но вуйчо й го обясни с дългото заседяване зад бюрото, вместо да е на терен. Тя му предложи да облекчи работния си режим, да се освободи от някои задължения във Ватикана, но все едно молеше движещ се с пълна пара товарен влак да намали скоростта.
Сега опасенията й се бяха засилили още повече. По-рано не виждаше вуйчо си толкова често, колкото й се искаше, само на семейни вечери или празници. Сега, след като прекара цяло денонощие с него, Рейчъл вече се боеше, че проблемът не е само във възрастта. В университета беше забелязала тъмните кръгове под очите му, а сега установяваше, че Вигор диша по-трудно и понякога се хваща отляво на гърдите. Но ако видеше, че го наблюдава, веднага отпускаше ръката си.
И не искаше да й признае нищо.
Това я ужасяваше повече, отколкото краят на света.
След като баща й загина в автобусна катастрофа, Вигор запълни тази празнота. Той пое грижите за нея и понеже виждаше, че племенницата му страда, просто я хвана за ръка и двамата тръгнаха да разглеждат римските музеи, ходеха на екскурзии във Флоренция или да се гмуркат на Капри. Вуйчо й я научи да преследва желанията си и никога да не се задоволява с малко. И освен това й внуши уважение и любов към историята и изкуството, към най-великите прояви на хуманизъм, въплътени в мрамор и гранит, маслени платна, стъкло и бронз.
Как можеше да не иска да го предпази? В Рим страхът я караше да се опитва да го изолира, да го защити от неприятности дори въпреки волята му. Като го наблюдаваше сега, усмихнат и развълнуван, разбираше, че не е била права. Нямаше представа колко години й остават да е с него, но съзнаваше, че е време
Той й беше подарил света — и Рейчъл не биваше да му го отнема.
С тази мисъл тя насочи вниманието си към безводната пустош под тях. Хеликоптерът се отдалечи от ръждивия кораб и зави на север, към още по-пуст и гол район. Звездната светлина превръщаше солената равнина в безкрайно сребърно пространство, тук-там осеяно със скали, разпадащи се корабни корпуси и хълмчета.
Младата жена си представи как морето залива някогашния си басейн и хълмовете отново се превръщат в острови. В момента летяха към точно такова място на четирийсетина километра на североизток, самотен атол в този океан от втвърдена сол и прах, осланяйки се единствено на карта, татуирана върху езика на отдавна мъртъв завоевател.
Рейчъл не можеше да не изпитва поне част от вълнението на вуйчо си. Какво можеше да открият? Другите изглеждаха също толкова въодушевени, дори скептичната Джейда Шоу, която седеше до Дънкан, нов и също толкова млад агент от Сигма. Лицата и на двамата сияеха от ентусиазъм.
Монк забеляза погледа й и се усмихна, сякаш искаше да й каже: „Не забравяй, че и ние сме били на тяхната възраст“. Той вече имаше две дъщери и любяща жена и гордо носеше старите си белези. Дори изкуствената му ръка беше нещо като медал за храброст.
Тя се отпусна на седалката си, доволна от компанията, в която се намираше, дори от младия Санджар, който носеше своя сокол на китката си. Изумителната сребриста белота на перата се подчертаваше от редуващи се черни и антрацитеносиви ивици.
Младежът забеляза вниманието й и й кимна.
— Точно каква е тази птица? — попита Рейчъл.
Санджар се поизправи, зарадван от интереса й.
— Това е исландски сокол, Falco rusticolus. Един от най-едрите видове.
— Красив е.
Белите му зъби проблеснаха в широка усмивка.
— По-добре да не го чува, и без това е доста самовлюбен.
